Блог

Бочаров не е съвестта на нацията

[20 Февруари 2010]

                 БОЧАРОВ НЕ Е СЪВЕСТТА НА НАЦИЯТА

   По bTV титулуваха журналиста Петко Бочаров като съвестта на нацията. Да го представиш като дълголетник, което личи отдалеч, или като добър  професионалист, което се предполага, едва ли ще подразниш някого.  Но това определение не само очевадно  не му е по мярка, но и е повече от обидно за всички, които не позволиха кръстът им да лъкатуши според капризите на историята.

   Искам, но не успявам да забравя една снимка от първите месеци на демокрацията. Бочаров се изживяваше като ментор от синия екран, размахваше назидателно пръст на бившите управници и ги шамаросваше гръмко със своето: „Да, ама не!" В сюблимния момент обаче в „Дума" се появи негова фотография от близкото минало - ръкува се с Тодор Живков. Ама какво ти ръкуване, направо си  е скършил гръбнака, положил си е торса хоризонтално и толкова далеч  от опорната точка, че се чудиш как  се крепи във въздуха.

   Много ме заболя. Не за Бочаров, когото презрях на секундата, а за човека. Как е възможно да се стигне до такова падение? Дотогава наивно си представях, че седесарите са били различни в миналото. Не кой знае колко, но  поне като един Петко Симеонов. С когото доста се опознахме  покрай голямото социологическо изследване „Градът и селото 86". Затова и не се учудих много-много, когато след промените го видях в  синьо.  Зарових се обаче  в книгата му „Индивидуалната дейност", издадена през 1982 г., за да  напиша в  някоя статия, че и той се е позовавал  на Тодор  Живков. Колкото и  да е странно, между 116-те източника, които е ползвал, не намерих нито един цитат от трудовете на първия партиен и държавен ръководител. Което беше колкото учудващо, толкова и разкриващо същността на Петко. Сигурно е имал  големи проблеми и с издателството, и с партията, може би е бил притискан, пък и четири деца имаше, доколкото си спомням, никак не е било маловажно да е в добри отношения с властта. Навярно поради  ината му - от гледна  точка  на началството,  а  за него - същинска храброст -  излизането на книгата се е забавило с  години, но е успял да покаже, че Тато не е оня научен авторитет, който заслужава да бъде цитиран. Влезте в гугъл, потърсете заглавието и ще се убедите сами.

   А горкият Бочаров! На цялото му слагачество тези дни комисията по досиетата потвърди, че  е бил и агент на Държавна сигурност! Гледах го и снощи в „Панорама". Няма и сянка от неудобство! Предложили му на човека, ако откажел, щяло да стане лошо, а животът му е единствен. И решил да сътрудничи -  подписал  декларация, ръсел  сведения, че  и пари  получавал за това. Този факт говори много. Макар и израсъл  преди Девети, когато се е преподавало вероучение, Бочаров не е вярващ.  Иначе щеше да е приел, че пътят ни тук - по-дълъг или по-кратък, достоен или не, щастлив или напротив, е само подготовка за вечния ни живот горе. И колкото по-праведни сме днес, толкова по-добра ще е съдбата ни в безкрайността. Загърбил християнския морал, Бочаров го удря през просото. Религията е ала-бала, животът е тук и сега, затуй да го изживеем, както си искаме, па макар и с компромиси, които ни обръщат с хастара навън.

   И неволно си спомних мига, когато и бях изправен пред подобна дилема. Навремето настояха да мина на партийна работа. Убеждаваха ме цял час, но аз отказвах и отказвах. А имаше ли по-страшно тогава от това, да откажеш на Партията? Годината беше 1982-а. На  хоризонта - ни Горбачов, ни друг дявол. Партийната върхушка беше всесилна. Сега си иди, ми каза важният началник, а утре ще дойдеш и ще кажеш само една дума. И ако тя е „не", така ще те забия някъде, че цял живот няма да се измъкнеш!

   И моят живот, също като на Бочаров, е  един-едничък.  С какво бях по-лош от другите, та трябваше да бъда забит някъде до края на дните си? С едно простичко „да" не само се връщах в мача, както се изразяват сега, но и тръгвах по партийната стълбичка нагоре, докъдето са преценили, че могат да ме  допуснат. Като се прибрах, поговорих със съпругата си. И решихме да кажа на другия ден . наистина само една дума. И тя да е „не". Така и стана. Докато изляза от сградата, вече бях уволнен. Но с изправена глава, Вместо пречупен, но доволен.

   Бочаров е бил непрекъснато във вътрешен конфликт. Правел  е нещо, което дълбоко в себе си не е одобрявал, но го е вършил безкрайно стриктно, както сам сподели в „Панорама". Онзи, който има претенциите да е съвестта на нацията, не може да е в конфликт със себе си. Непрекъснато да иска едно, а да прави друго. Човекът със съвест живее в  хармония със себе си и тъкмо там е неговата сила. При Бочаров това драматично липсва.

   Разбира се, наясно съм с бомбастичните понякога представяния в медиите. Когато обаче някой с толкова двулично поведение ни се натрапва като съвестта на нацията, налице  е тревожен симптом. Не толкова за  този, когото набеждават, колкото за онези, които го правят. И  за обществото, което приема  това за нормално.

   Не знам какво е правил Бочаров и не ме вълнува, ми писа една прекрасна дама  във  фейсбук. Писна ми  да ни натрапвате миналото - и едните, и другите. Искам да живея в настоящето и с планове за бъдещето, другото е за историята и историците.

   Ето как се подценява, пренебрегва и дори изцяло отхвърля връзката между историята и съвремието. Ако загърбим законите на физиката и си топнем ръката във вода при температура сто градуса, ще се изгорим.  Ако пипнем оголен проводник, ще ни удари  токът. Може да не ни се вярва, но е същото и ако скъсаме с  историята. Кой какъв е бил  е не просто важно, но  и това има фундаментално значение за сегашното и бъдещото му поведение. Защото безсъвестният няма как да ни е съвест. Както педофилът не може да е възпитател на деца, а вълкът е рисковано да бъде пастир на овцете.

   20.02.2010