Блог

Атаката на сидерите срещу двете редакции е от хунвейбински тип

[24 Февруари 2007]

Нахлуването на Сидеровите хора в редакциите на "168 часа" и "24 часа" е опасен прецедент. "Атака" не толкова търси истината, колкото се стреми да всели страх, да активира автоцензурата на всеки журналист. Нищо добро не очаква общество, в което политиците налитат на саморазправа. Като председател на медийната комисия съм против закон за печата - не защото се предлага от Сидеров, а тъй като би заглушил свободата на словото

24 февруари 2007. Според думите на Волен Сидеров пред БНР нахлуването на негови привърженици в редакциите на вестниците "24 часа" и "168 часа" било мирно посещение на граждани. Колко мило звучи! И как напомня за стилистиката на онова безметежно време, в което клишето продължаваше с уверението, че посещението е преминало в топла, дружеска атмосфера. Е, поне това ни бе спестено. Може би защото обстановката е била топла, но не и дружеска. Щурмоваците на Сидеров са преодолели охраната и са нахлували в стая подир стая, докато издирят автора на статията, според която "Атака" е получила от ДПС милион и шесттотин хиляди за предизборната си кампания през 2005 г. Не избиратели, а левове. "Сега ще ви видим сметката!", "Ще ти извадим дробчетата!" и други люти закани са се леели в редакционните коридори.

Обективният анализ изисква да изследваме поне две страни - достоверността на публикуваното и реакцията на героите на вестникарската дописка. Ясно е, че много редакции са далеч от стандартите на онези световни агенции, които не пускат информация, преди да е проверена от три или поне от два източника. Неведнъж съм казвал, че медиите функционират като че ли за да изпитват силата на човешкия характер - докога ще издържиш да четеш измислици за себе си. Преди има-няма две седмици изохках тъкмо пред "24 часа", че неверните публикации постепенно, но сигурно рушат здравето, а и живота ми. А за "168 часа" съм се произнасял не на шега, че този вестник не отразява, а създава действителността.

Достоверността на изнесеното в медиите е важно, но още по-важна е реакцията. Тъкмо тук проличава кой какъв е. И тъй като в центъра на скандала отново е Волен Сидеров, ще кажа, че и аз имах автомобилен инцидент като неговия. Кажи-речи, всеки е имал. Младеж от Видин не спази знак номер 1 и удари жестоко управляваното от мен пежо.Със сина ми оцеляхме по чудо. Но през цялото време след инцидента, чак до пристигането на КАТ и изготвянето на протоколите, останах на "ви" с младежа. За разлика от Сидеров, който при сходен случай на магистралата стигна до саморазправа и побой. Някому тази разлика може да се стори незначителна, но тя говори извънредно много за същността на съответния индивид.

Написаното за "Атака" може и да не отговаря на истината. Както не бе вярно и публикуваното преди половин месец в "24 часа", че едва ли не съм пропътувал най-много километри от всички с парламентарна кола. Обадих се в редакцията, почти веднага изпратиха журналист да ме интервюира, отделиха ми цяла страница да обясня, че нещата стоят другояче. С което всичко приключи. Не можеше ли и Волен да постъпи така? Могъл е, и то без всякакво съмнение. Но него не го интересува истината. Той иска да сплашва, да му имат страх, стреми се да активира вътрешната цензура на журналистите, да ги накара да се съобразяват, да си имат не едно, а сто на ум, опитва се да превърне собствената си персона и партията си в зона, забранена за критика. Решил е, че пътят към постигането на подобен ефект минава през нахлуването на стотина души в двете редакции, но ако се наложи, както уверява Павчо Шопов, може да атакува и с много повече активисти.

Опитът за саморазправа на сидерите печално напомня зората на нашата демокрация - Кошлуковите маршове до редакцията на "Дума", сините блокади на телевизията, публичното изгаряне на книгите на Желю Желев. Случилото се в петък оголва седесарската същност на "Атака". И в това няма нищо странно, като се знае прощъпулникът на първите двама в тази партия: Волен Сидеров - главен редактор на "Демокрация", и Павел Шопов - депутат от СДС в най-мракобесния период от прехода, когато Филип Димитров "нормализираше" родината по свой образ и подобие.

Инцидентът от петък няма равен в най-новата ни история. Съизмерени с него, мобифонното право отпреди два-три мандата и преките намеси на Стоян |Ганев в "Неделя 150" са само мил спомен. Ще ми се да сравня акцията на Воленовите хора с писмото на запорожците до султана, но, уви, случилото се родее по-скоро с Вартоломеевата нощ, когато в Париж католиците изколват хугенотите, с нападенията на хитлеристите над евреите по домовете им, с атаките на шпицкомандите от времето на българския фашизъм, с "културната революция" на хунвейбините, която се разправя с "гнилата" интелигенция, с талибанските похвати да се сложи ред в духовната сфера.

Сега се изтъква, че Сидеров е имал поне три демократични начина да реагира, щом се смята за оклеветен - да поиска право на отговор, да се обърне към комисията за журналистическа етика и да сезира съда. Забравя се, че, за разлика от милиони граждани, Волен има и още едно средство. Той е политик, лидер на партия и шеф на парламентарна група. В това си качество има предимството да огласи позицията си от парламентарната трибуна, пред партийни форуми, на митинги, пред медиите. И ако е прав, няма от какво да се притеснява. Но когато един политик тръгне към саморазправа, и то за пореден път, това е повече от опасно. Лошият пример на всеки по-популярен човек се умножава многократно. Неслучайно след оповестяването по телевизия "СКАТ" на личните телефони на двамата главни редактори, те получават смъртни заплахи. Нищо добро не чака общество, чиито политици действат като хулигани. А Волен се държи по начин, по който един сидер става единица мярка за арогантност.

Подобни скандали със сигурност ще има и занапред. Медиите често публикуват материали, които се разминават с истината. Това е беда, но не най-голямата. Нека си спомним примерно колко разкрития са тръгнали от политици - било от изявления от парламентарната трибуна, било от документи, извадени на бял свят от министри и депутати? Броят им без съмнение е нищожен. В почти всички случаи сигналът се е появявал най-напред в някой вестник, радио или телевизия. Което е доказателство, че медиите изпълняват ролята си на санитари на обществото. Ето защо, заявявал съм го многократно, хиляди пъти предпочитам да бъда незаслужено охулен, отколкото да се отнеме правото на журналистите да се изразяват. Затова отсега съм против предлагания от Сидеров закон за печанта. Такъв закон няма какво друго да бъде, освен заглушаване на свободното слово!

А най-добре е самият Сидеров да каже истината за финансирането на "Атака". Откъде са тези коли, на които се возят депутатите й, как така "Атака" е единствената партия, разполагаша с телевизия, и почти единствената със свой вестник? Ако Волен отговори на подобни въпроси, статия като тази за финансирането на "Атака" от ДПС въобще нямаше да се пръкне. А и да се появи, няма кой да я чете.

На всеки е ясно, че за да влезе новосъздадена партия в парламента, само харизмата на лидера й не е достатъчна. Нужни са пари, и то много, огромни пари. Което обезсмисля образуването на нова партия, защото съгласиш ли се да ползваш такива пари, ставаш като другите. И дори по-зле, тъй като в традиционните партии има широки зони на идеализъм, което прави цената на едно депутатско място несравнимо по-ниска. Веднага след сформирането си "Атака" влезе в парламента. А това подсказва, че компромисът с парите е направен. И когато подобни подозрения намерят трибуна, Волен реагира като ужилен. За да не се разсее митът, че "Атака" е кауза. И за да не се разбере, че хората около Сидеров нито са се родили, нито са израсли с нея, нито пък са я отстоявали последователно в годините на присъствието си в политиката. А просто са я възседнали, както биха възседнали всяка друга, стига да бяха сигурни, че ще ги отведе на същото място.