Блог

Верни на властта или верни на себе си?

[07 Ноември 2017]

Разказ за това, какво е за мен съветската тема, за чието отразяване в българския печат получих преди три десетилетия награда от АПН във връзка със 70-годишнината на ВОСР

     Верни на властта или верни на себе си?

   На днешната дата преди три десетилетия се навършиха 70 години от избухването на Великата Октомврийска социалистическа революция. На церемония в Съюза на българските журналисти получих награда от АПН (Агенцията по печата „Новости”) за отразяване на съветската тема в българския печат. Наред с грамотата имаше и подарък – транзисторен приемник „Россия”. Късите му вълни са много добри, каза доста по-известен от мен наш журналист, сега – солиден професор и медийна звезда, тъкмо ще можеш спокойно да си слушаш „Свободна Европа”. За онези, които са в плен на клишетата, този разговор може и да звучи недостоверно, но той е факт. През 1987 г. в България настроенията дори и на по-високите нива, а може би – първо там, бяха доста по-различни спрямо примерно 1982-а – годината, в която Брежнев почина.
   Тогава и други автори получиха награди от АПН, но повечето от тях сега вероятно предпочитат да премълчават подобни моменти в биографиите си. Такова криене обаче не ти се налага, ако пишеш честно – преди и сега. Ако в центъра на вниманието ти е съдбата на малкия човек, макар и в руслото на големите обществени процеси – и в онова време, и в днешното. Ако първо си верен на себе си, пък сетне, а защо не и никога, на тези, от които нещо ти зависи.
   Съветската тема за мен беше не Брежнев, Андропов, Черненко или Горбачов, а типажи като онзи колега от в. „Брянский рабочий”, който ме посрещна на жп гарата и като видя, че при минус 29 градуса съм само по джинси и яке и най-вече - без шапка, се затюхка повече от всичките ми близки, взети заедно. Или неподправената радост в редакцията, че е пристигнал гост от България. Или оная тревожна неизвестност в погледите, предизвикана от факта, че Брянска област граничи с Чернобилска, а аз бях там само броени месеци след взрива в атомната централа. Или неприкритото любопитство каква ще бъде реакцията ми, като ми покажат паметника на Козма Прутков, който до голяма степен е абсурден, защото това не е реална личност, а цели четирима автори са подписвали творбите си с този псевдоним. Или житейските уроци на стругаря-ударник в огромния машиностроителен комбинат. Или сръчността, с която крехки девойки формоваха вази от кристал в стъкларския завод. Или братските чувства, които писателят Александър Нестик изля в специално написано и посветено на моя милост стихотворение. Всъщност, не „или-или”, а „и-и-и”. Всички тези и много други подобни „и”-та бяха съветската тема за мен. Навярно тъкмо за този човешки поглед към нея, различен от дотегналия вече и в самия СССР плакатен подход, АПН ме поощри.
   И един малко страничен, но на практика – същностен, детайл. Пътуването ми до Брянск бе по време на въведения от Горбачов „сух” режим. Всеки у нас може да си представи какво означава това за голяма част от руснаците. Но в редакцията на „Брянский рабочий” огорчението беше двойно – и за тях самите, но и че не могат да почерпят госта. На първата обща вечеря долових един-два съзаклятнически погледа. Сякаш ми казваха, че всичко ще бъде наред, само да не бързам за хотела. В един момент повечето си бяха тръгнали, в редакционния ресторант бяхме останали само верните хора, както се изрази един от тях. И тогава отнякъде бяха извадени две бутилки водка , които отпуснаха сърцата. Малко ги съжалявах – това все пак бяха зрели хора, които трябваше да се крият, за да ударят някоя глътка. Същевременно бях наясно, че можеха да си изпият водката сами, но ето, държаха да я споделят с приятеля от България.
   В онзи миг си дадох сметка, че у нас, а вече и навън, все по-често ми се случваше да ме приобщават към верните хора. Но верни не към началствата или към властта, по-общо казано, а към онези, които бяха различни – с начина си на мислене, с авторските си текстове или просто с две бутилки водка. С които се разговаряше в по-тесен кръг, та казаното да не бъде докладвано. Любопитно е, че след промените, при цялата свобода, с която разполагаме, но и нерядко само парадираме, че я имаме, принадлежността ми е отново към верните. И пак в предишния смисъл. Към онези слоеве, които не са съгласни с доста действия в общината, в партията или в държавата. Че и в Европейския съюз. И чиито текстове често остават без харесвания във Фейсбук.
   Тънички са тези слоеве. Онези, в които се боричкат кой е по-верен на властта, са далеч по-многобройни. Но от тях никога няма да изскочи признание за удостояване с награди в предишното време. Защото тогава властта беше една, сега е друга. А те искат винаги да са с нея, независимо коя е тя. Смятат дори, че веднъж завинаги са удържали победа над неприспособимите. Още повече, че вече и „Свободна Европа” я няма даже.

   7 ноември 2017 г.