Блог

"Whola Lotta Love", или Любовта, мерена в инчове

[14 Май 2014]

"Видяхме го, прегърнал или по-скоро закопчал не някое момиченце от долните класове, а истинска студентка. С обиграни жестове, но без идваща отвътре галантност, с изпъчени гърди и широки рамене (жените все по такива гардероби си падат), той търсеше и намираше завист в очите ни. Настоя да го покрием на вечерната проверка. А на сутринта ни разказа цветно подвизите си. Мигахме невярващо, а той се изсмя – знаел си, че сме такива, затова я ухапал по крака, та да няма съмнения. Ще я познаем по това, че го няма ей този зъб – и той показа празното място зад горната си устна. А когато през деня ни я посочи, направо ни уби. Върху градинката от вътрешната част на бедрото й липсваше точно трети горе вдясно. Онова, за което мечтаехме, за него вече беше реалност. Виждаше ни се малко омърсено, след като точно той беше пръв, но все още – достатъчно вълнуващо."

     „Whole Lotta Love”, или Любовта, мерена в инчове

   Годината беше 1969-а. На 20 юли американците кацнаха на Луната. „Това е  малка крачка за човека, но огромен скок за човечеството!“ - каза астронавтът Нийл Армстронг, стъпвайки на лунната повърхност. И започна голямото (лице)мерене. Хем се радвахме, хем някак си ни беше яд. Искаше ни се руснаците да бяха успели първи. Това настроение беше завладяло и върховете на държавата, които понякога изнасяха открити уроци по омаловажаване на успеха на НАСА. Две-три години по-късно беше първата копка на сегашната сграда на УНСС, тогава ВИИ „Карл Маркс“. Пеко Таков, несъмнено голям оратор, дръпна по кастровски продължителна реч, като от време на време, може би за ободряване на публиката, вадеше гребен и енергично сресваше перчема си. Паметта ми на първокурсник е отсяла два момента – първо, страстната защита на арестуваната по скалъпено обвинение американска комунистка Анджела Дейвис, която той наричаше Анжелика. Тогава за освобождаването й демонстрираха милиони хора по всички континенти, „Ролинг стоунс“ изпяха специално сътворената „Sweet Black Angel”, а Джон и Йоко записаха „Angela”. От оратора научихме, че „и ний сме дали нещо на света“ - една българска девойка изплела пуловер за Анджела. Това бе съобщено с такъв патос, че възприехме постъпката като основание за национална гордост. И, второ, правото мерене на Пеко Таков по космическата програма на САЩ: „Отидоха американците на Луната и донесоха... камъни. И какво се оказа – те са същите като тези в Драгалевци – разсмя ни този път и без гребен той. - Защо ни е да ходим

                                 до Луната за камъни

като и тук си ги имаме достатъчно?“

   Та 1969-а  уж беше една и съща за целия свят, но на практика - неизмеримо различна. Студентът Ян Палах се самозапали на Вацлавския  площад, бунтувайки се срещу окупацията на Чехословакия. Хипи движението и  протестите против войната във Виетнам достигнаха своята кулминация с  фестивала в Уудсток. А у нас бе мирно и спокойно.  Открихме курортния комплекс „Албена“. Мария Гигова заслужи златото в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Варна. В пълни салони  премина партизанският филм  „Осмият“ с Георги Георгиев-Гец в главната роля. Състоя се и премиерата на „Мъже в командировка“. Три новели, втората от които беше заснета в Кюстендил, в чийто театър Доротея Тончева вече беше дошла по разпределение. Имаше спиращи дъха нощни кадри на красивия град под „Хисарлъка“. И трогателна наивност на командирования герой на  Нейчо Попов, който като мъж на средна възраст беше разчел неправилно вниманието на сервитьорката (Невена Коканова). Тя го покани у дома си да пренощува, а той потри ръце, че работата е опечена. И когато видя, че и съпругът й е там, си даде сметка колко глупаво е да вземеш баналното гостоприемство за

               внезапно бликнала любов

 Песента към филма с подходящото заглавие „Закъснели срещи“ спечели първа награда на „Златният  Орфей“. Изпълняваха я Мария Нейкова и Михаил Белчев.

   Същата година сериалът „На всеки километър“ със своя първи – казано на днешен език – сезон счупи всички рекорди по гледаемост. След „По света и у  нас“ пред малкия екран притихваше 99, 60 на сто от телевизионната аудитория. Такъв висок процент по това време се постигаше единствено в изборите, разбира се – в нашите. Един от сценаристите на поредицата обаче – Георги Марков, напусна страната. Което помрачи 25-годишнината на социалистическата революция, но само донякъде. Имаше предостатъчно посветени на юбилея прояви, в които това бягство да потъне.

   Една от тях – Третият републикански фестивал и спартакиада, беше прекалено мащабна дори за страна, по-голяма от България. В масовите гимнастически упражнения за откриването бяхме включени и тогавашните десетокласници от кюстендилската гимназия. Участието си в тези изпълнения е  описал и Димитър Шумналиев в книгата си „Соцроман“, на чиято премиера през 2008 г. в БНР той се появи с пионерска връзка и почерпи с 

     радомирска  боза и етър от Кюстендил

 Към преживяванията си обаче е подходил с далеч по-голяма доза ирония и даже сарказъм, отколкото обективността изисква. Истина  е, че ни беше трудно. Уж ни успокоиха, че този ангажимент ще ни замести лятната бригада, но какво ти  - бригадата трае три-четири седмици, а за упражненията тренирахме дълги месеци всяко голямо междучасие. Играехме с едни метални тръби и когато към края на третия час ги чуех да стържат при изнасянето им на училищния двор, направо ми ставаше лошо. По книжката със схеми, подготвени от професори във ВИФ „Георги Димитров“, учителят ни по физическо трябваше не само да сглоби композиция, но и да я изпипа дотолкова, че гледането й да доставя естетическо удоволствие. От него съм запомнил, че най-добри в тази област са чехите, които дори си имат специален стадион за тази цел - „Страхов“. След години ми се удаде да стъпя на това легендарно спортно съоръжение в Прага, което примерно на концерта на „Ролинг стоунс“ през 1990 г. побра 110 хиляди зрители. На нас обаче през 1969-а ни предстоеше да играем на „Васил Левски“.

   Събраха ни от цялата страна за 20-дневни репетиции в София. Само в нашето упражнение - средношколското, участвахме близо две хиляди. Отделно композиции имаха студентската младеж, работническата, армейската. Други няколко хиляди правеха фона. Цялото това множество трябваше някъде да се  подслони, да му се осигури храна, транспорт. За тогавашна власт, която честваше 25-годишнината си, това не беше проблем. За сегашната обаче, която също вече е на четвърт век, организирането на подобно събитие е непосилно, колкото и да ни уверяват, че капитализмът е по-прогресивен строй. Кюстендилци бяхме настанени в 29-о училище на „Раковска“. Вярно, спяхме на дюшеци в класните стаи, но пък ни поднасяха

                 по пет блюда на обяд

 Много години по-късно Бойко Борисов, вече като премиер, нямаше да успее да скрие възторга си, че на вечеря с Обама в Прага е изял две втори. На нас това ни се случваше още през 69-а. Не Обама, а двете втори.

   Тези неща обаче са материални - колкото и да са важни, съвсем не са най-значимите. Незабравимото преживяване идваше от самия факт, че играем на националния стадион. Появата ни върху зеления терен на „Васил Левски“ за нас бе по-вълнуваща, отколкото за Пеле – хилядният гол, който той вкара по това време. Да се събереш с връстници от всички краища на страната, тренирали месеци наред в различни условия, с различни учители, да синхронизираш индивидуалните умения в толкова впечатляващ спектакъл, от който да бъдеш частица, е нещо, което се помни цял живот.

   Най-неудържимите емоции обаче ни връхлитаха, когато на входовете на стадиона се разминавахме със студентките. Или когато отвън чакахме в съседство с тях реда си да влезем. По шорти и тениски, развити, освободени, отворени, дори някак си достъпни, те ни хвърляха в оня почти екстаз, който в наши дни неимоверно талантливият журналист Александър Симов споделя от време на време във фейсбук под снимката на някоя

                    едрогърда блондинка

 Предстоеше ни само единадесети клас, колко му е, и след това се вливахме в този свят на красивата свобода. Или на свободната красота, което тогава ни изглеждаше по-достоверно.

   За един от нас навлизането се случи още на тази спартакиада. Бяха ни извели на културно мероприятие и, докато се мотаехме малко пред летния театър, го видяхме, прегърнал или по-скоро закопчал не някое момиченце от долните класове, а истинска студентка. С обиграни жестове, но без идваща отвътре галантност, с изпъчени гърди и широки рамене (жените все по такива гардероби си падат), той търсеше и намираше завист в очите ни. Настоя да го покрием на вечерната проверка. А на сутринта ни разказа цветно подвизите си. Мигахме невярващо, а той се изсмя – знаел си, че сме такива, затова я ухапал по крака, та да няма съмнения. Ще я познаем по това, че го няма ей този зъб – и той показа празното място зад горната си устна. А когато през деня ни я посочи, направо ни уби. Върху градинката от вътрешната част на бедрото й липсваше точно трети горе вдясно.

   Онова, за което мечтаехме, за него вече беше реалност. Виждаше ни се малко омърсено, след като точно той беше пръв, но все още – достатъчно вълнуващо. Тогава „Лед Цепелин” бяха издали втория си албум с великото парче

                          „Whole Lotta Love”

 Слушахме го по „Вече уз радио” с Никола Караклаич и по „Три гонга” с Гьоко Георгиев. „Та-дъъм-та-даа-дъм, та-та-та, та-та-та, та-дъъм-та-даа-дъм” – този невероятен пулс, с който гърмеше китарата на Джими Пейдж, изтръгваше целия ни все още юношески възторг. Това е първата песен на „Лед Цепелин”, обиколила класациите в света и свалила от челното място в хит парада на САЩ с албума, в който е включена, дори самите „Бийтълс” с „Abbey Road”. И е толкова безсмъртна, че четири десетилетия по-късно тъкмо с нея бе закрита Олимпиадата в Пекин. Като млади куфеехме най-вече на споменатия китарен риф на Джими Пейдж, с което стотици седмици се открива телевизионната класация „Top of the Pops” на BBC, включително и в сегашната й версия „Top of the Pops 2”, и на специфичния глас на Робърт Плант. Постоянно повтаряните от него изрази се загнездиха в подсъзнанието ни завинаги. А когато за пръв път чух на слушалки шумовите ефекти в средата на записа, настръхнах целият, може би и мъничко от уплаха.

   Музиката е най-важното в това парче, но понякога се мъчехме да разгадаваме и текста, с което заприличвахме на учителката по литература. Тя тълкуваше надълго и нашироко какво точно е искал да каже поетът с тази или онази дума, макар той да я е предпочел просто защото с нея му се е получила римата. Въпреки заглавието, в „Whole Lotta Love” любовта не просто в платоническия, но дори и в пълноценния си смисъл не присъства. Намеците са откровено и само сексуални. Аз ще ти дам нещо, което ти  дълбоко в себе си искаш, казва лиричният герой, като с този израз въобще няма пред вид душата или сърцето на момичето. Нито пък своите. Ще ти го дам вътре, както аз съм го желал и както ти го щеш. И за да няма никакво съмнение в намеренията, Робърт Плант изригва: „I`m gonna give you every inch of my love!” – „Ще ти дам всеки инч от любовта си!”

   Тази песен е истински връх на

          пресмятаната в инчове любов

 Мерната единица е английска, но ние я приемахме, защото като повечето българи бяхме със свръхсамочувствие по тази тема. Докато една година на етажа ни в студентското общежитие не настаниха трийсетина кубинци. Още при първото засичане с тях в общата баня разбрахме колко сме (се) лъгали. В годината на първото си софийско лято обаче не предполагахме колко много отрезвявания ни предстоят. Нямаше как да знаем,  че ще се озовем в положението на Павел Попандов от „Оркестър без име“, който при вида на първите чужденки, попаднали в полезрението му в гранд хотел „Варна“, възкликна, безкрайно обнадежден: „Ооо...  Ааа... Още от утре... Мхм!“ Или на споменатия вече финансов инспектор от „Мъже в командировка“, на когото дори марчело-мастрояновските мустаци възбудено потръпваха в очакване на въобразяваните страстни сцени с поканилата го в дома си сервитьорка. Струваше ни се, че станем ли веднъж студенти, сладкият живот, макар и не по фелиниевски, ще потече от само себе си.

   Красивата свобода беше налице, но свободната красота я нямаше. Дори и когато любовта все още не беше за пари. Винаги трябваше с някого да се пребориш, да го изместиш, да отвоюваш нечие сърце. И то не с инчове, а с други качества, които да омаловажат техния излишък или да компенсират недостига им. Всъщност, тъкмо в това е любовта, но не онази, за която пее Робърт Плант, а истинската. „Whole Lotta Love” и до днес възпламенява емоциите, но не става за пътен лист към живота. И добре, че идва момент, когато това се осъзнава. Защото нищо хубаво не очаква един народ, ако не само младите му поколения си въобразят, че силата им е в слабините.

                                               Иво Атанасов