Блог

От "Оркестър без име" до име без оркестър

[22 Април 2014]

Музикален спомен за живота и житейски спомен за музиката на Борис Карадимчев

 

 

     От „Оркестър без име“ до име без оркестър

 

     Музикален спомен за живота и житейски спомен за музиката на Борис Карадимчев

 

   Годината беше 1966-а. Световното по футбол в Англия бе първото, което нашата телевизия даваше. И което подтикна хиляди у нас да теглят заеми от взаимоспомагателните каси и да си купят приемници, тогава все още черно-бели. Американците бяха затънали във виетнамската война. В Китай започна „културната революция“. Първите памперси се бяха появили на пазара, не на българския - ние още не знаехме какво е това. Моя милост за пръв път се включи в похода „Козлодуй – Околчица“. Газехме калта почти седмица при  непрестанен дъжд, но бях много горд, защото като милион и двеста хиляди други деца бях събирал билки и вторични суровини, с парите от чиято продажба да бъде възстановен и пуснат на вода корабът „Радецки“. Тогава нямаше как да ми мине през ума, че след години дори ще ми се доверят да  направя зад руля на тази легенда някоя миля по тихия бял Дунав.

   В „Евровизия“ стана първият немскоезичен пробив - австриецът Удо Юргенс  спечели конкурса с песента „Merci cherie”, която „Балкантон“ по-късно пусна на плоча заедно с другия му хит - „Was ich dir sagen will” и още две парчета. В Сан Франциско „Бийтълс“ изнесоха последния си официален концерт. Преди това Джон Ленън бе заявил, че ливърпулската четворка е по-популярна и от Исус Христос. Заради богохулното интервю излъчването на песните им бе забранено на цялата територия на САЩ. В Лонгвил, щатът Тексас, техни плочи дори бяха изгорени публично. Де да ги бяха дали на нас! Тогава живеехме с подозрението, че слушаме нещо, не съвсем позволено. Това правеше записите им още по-желани и когато ни се случеше да се потопим в атмосферата им, се чувствахме като на седмото небе. Една тяхна дългосвиреща плоча, която ни дадоха уж за една вечер, успяхме да задържим у нас цяла седмица, през която с брат ми буквално не мигнахме. За да не ядосаме родителите си до такава степен, та да ни я отнемат, през нощите я пускахме толкова тихо, че шумът на самия грамофон беше по-силен от музиката. Загубихме покрай този албум малко от теглото си и няколко десети от успеха си, но пък спечелихме спомен за цял живот.

   Все в същата 1966-а чух като че ли за пръв път името Борис Карадимчев. Случи се покрай песента му „Кажете „Не!“ от репертоара на Георги Минчев. Слушал съм я обаче повече в изпълнение на Мария Мицева, която през 1969 г. емигрира в САЩ. В юношеската ми душа парчето не можеше да се сравнява с „Help!” или „I saw her standing there”, но пък звучеше доста оптимистично:        „Кажете „Не!“ на всяка тъга, кажете „Не!“, кажете сега!“ Този ведър патос беше много важен за един седмокласник, чиито съученички предпочитаха да бъдат ухажвани от по-големи, а по-малките бяха малки за него все още.

   После си дадох сметка, че името на този композитор ми е известно още от предната година заради „Зеленоокото момиче“ на Боян Иванов. Тогава обявяваха не само кой е изпълнителят, но и авторите на текста, музиката и  аранжимента, та беше по-лесно да узнаваш по нещо и за онези, които не излизат на сцената. А през 1967-а дойде нежната мелодия на: „И подирихме пак любовта в топлината на устните, но намерихме само една тишина.“ С лиричния текст, написан от Богомил Гудев набързо върху салфетка, „Бяла тишина“ на Борис Карадимчев спечели „Златният Орфей“ и стана „Мелодия на годината“. Сигурно и до днес имам някакъв сантимент към клипа с Георги  Минчев и „Щурците“, защото е заснет между храм-паметника „Александър Невски“ и парламента – институцията, в която по-късно имах честта да бъда избиран няколко пъти. Но, оставете ме мен - песента беше масово харесвана. А Георги Минчев вече ме беше заинтригувал със „Снегът на спомена“ на Петър Ступел. „Кажи, нали не те е страх да тръгнеш с мен, да бъдеш моя?“ - пееше той текста на Александър Михайлов. Защо път точно страх, учудвах се тогава, пък и до днес? Само заради римата с „очите ти излъчват смях” ли? По-реално е момичето да изпитва срам, ако чувствата му са го тласнали в ръцете на някой двойкар или разбойник, вълнуваше се юношеската ми душа. Страхът е по-скоро за момчето, ако на харесваната от него девойка се е нагледал някой от грубияните в училището или махалата. От онези, които ще се влеят в неучещата и неработещата младеж, според терминологията на Комсомола. От онези, пред които, колкото и недопустимо да ми изглеждаше тогава, свестни не само на пръв поглед момичета се правеха на днешните „кифли“ и се редяха на опашка, за да им поднесат най-хубавото от младостта си. Преди да пропаднат съвсем, или да се опомнят и увиснат на врата на някоя добра партия, правейки се на гранд дама. Или пък да вгорчат живота на почтен младеж. Но тогавашната тяхна и всеотдайна, и нелоялна надпревара нямаше как да ги хвърли в страх, който чак пък да бъде възпят - женският бой за някой мъж все още не беше на мода.

   Сетне киносалоните се претъпкаха от култовата лента „Момчето си отива“. Сценарият е на Георги  Мишев, който току-що беше пробил и в театъра с „Хипотези около подпалването на Ловчанския мост на 3 август 1925 г.“ в  Сатирата. Двама мои състуденти бяха статисти в тази постановка на Гриша Островски, което ми позволяваше привилегирован поглед върху реализацията й. На скромния Мишев дори сакото му стоеше като чуждо, но пък българската душевност се чувстваше съвсем на мястото си в творбите му.  А през 1988 г. му предстоеше да стане председател на Обществения комитет за екологична защита на Русе, посрещнат на нож от ЦК на БКП. При появата на „Момчето си  отива“, макар и да бях вече студент, възрастта ми си оставаше все още ученическа, та сюжетът ми се видя безкрайно близък. Прозаичното „Една боза от шест стотинки“ на абитуриента Ран към героинята на Невена Коканова се беше преродило в ключ към колкото необятния, толкова и потаен свят на чувствата, и то в най-странните му зони, в които голямата разлика във възрастта на двамата не отблъсква, а привлича. Принос за това вълшебство има и музиката на Борис Карадимчев. „Младост е нашата главна вина“ - признаваха Мими Иванова и Борис Годжунов в основната песен „Хора и улици“.

   Впрочем, Карадимчев е автор на музиката във всички филми на режисьора Людмил Кирков - от „Шведските крале“ до няколко по сценарий на Георги  Мишев: „Момчето си отива“, продължението му „Не си отивай“, „Матриархат“ и „Селянинът с колелото“. И на великия „Оркестър без име“, чийто сценарист е  Станислав Стратиев. Поколения помнят този филм почти наизуст, а в нашето семейство дори го играем. Но преди това е важно да се отбележи работата на  Борис Карадимчев с „Тангра“  със Стенли и Цветан Владовски в състава й. Една от причините да харесвам толкова този композитор е подкрепата му за бийт-групите, както ги наричахме тогава. С брат ми например още си пазим почти полувековни автографи от „Щурците“ под думите: „Да живеят групите!“ Чрез този тип музика се чувствахме различни от онези връстници, които се бояха да бъдат несъгласни. А с „Тангра“ Карадимчев създаде прекрасната песен „Любовта, без която не можем“. Както и „Богатство“:

   „Дали хазяйката ще идва рано

   с виенска  кифла, с каничка кафе

   и вместо да попита тя за наема,

   ще се усмихне – спахте ли добре?“

   Конфликтът „студент-хазяйка“ тогава можеше да се сравнява единствено с епичните понякога стълкновения с контрольорите в рейсовете за Дървеница. Навярно и за това песента се приемаше с оная лека усмивка, с която удостояваме мечтите си, особено в момента на осъзнаването, че сбъдването им е невъзможно. Тук обаче все още отсъства обезверяването, което ще срещнем по-късно в „Безсъние“:

   „А Дон Кихот, прегърнал смело чашата,

    във кръчмата спореше със неверници,

    които го закачаха от масите,

   че днес дори в музея няма мелници!“

   Някой би казал, че тези песни печелят преди всичко със своите силни  текстове. И така да е, това представя Борис Карадимчев като композитор с безпогрешен усет с кой поет да работи. А Александър Петров -  като автор, който е наясно кому да повери стиховете си, за да ги превърне в дълголетници с музиката, която ще сътвори. Плод на сътрудничеството между двамата е и „Нашият град“:

   „Да, така е във малкия град,

   този град, старомоден и скучен,

   в който друго, освен да се влюбиш,

   просто няма какво да се случи.“

   Наскоро отишлата си Весела Табакова, тогава доцент, беше пристигнала в Кюстендил да изнася лекции пред младежки колективи. И след „Една нощ в  хотел „Пауталия“ (заимствам заглавието от книга на Герчо Атанасов) дойде на сутрешното кафе, без да е мигнала. Оркестрите на няколкото ресторанта свирели до малките часове, от площада в стаята й нахлували пиянски скандали, отеквали и юмруци от побои. А уж „тук по тъмно започва денят и завършва със първа програма“, сама иронизираше очакванията си тя с думи от „Нашият град“.

   Тогава вече беше започнало да се усеща разминаването между онова, което се говори, и това, което се случва. То беше показано ярко и в „Оркестър без име“. Мечтаещите за пробив герои бавно, но сигурно губят вярата си, че „в музиката няма връзки“, а е важно кой колко може. Ваня с прекрасния си глас е принудена да отстъпи мястото си като солистка на разчитащата на други дадености Рени. Но още по-обидно е, когато на морето не групата с високото си майсторство, а тъкмо натрапената певица изтръгва овации от ресторантската публика. Вижда  се до каква степен още в онова време обществото не е в състояние да оцени истинските стойности. И не само в музиката. Сега несправедливостта е в пъти по-голяма, но тогава дразнеше в пъти повече. Днес дори и някоя партия да обещава справедливост като някога, едва ли са мнозина онези, които вярват. Преди обаче тези заклинания се повтаряха по няколко пъти на ден и затова  сблъсъкът с тяхната противоположност беше толкова болезнен. А финалната песен „Оставаме“ е по-скоро по американски неизбежният хепи енд, отколкото наситено с реалност очакване.

   Ето как някак си беше естествено тъкмо Борис Карадимчев да напише „45 години стигат! Времето е наше!“ Създава мелодията по двете изречения от карето в първия брой на в. „Демокрация“, а сетне Александър Петров добавя няколко стиха. Песента се смята за първият химн на СДС и бе изпълнена най-напред на 7 юни 1990 г. на огромния син митинг между „Орлов мост“ и хотел „Плиска“. В това време бях на другия митинг – в зората на повторния български капитализъм исках лява политика. За такава съм и сега, когато капиталът не само е изсмукал жизнените ни сокове, но и е заел позиции, непозволяващи промяна на толкова изгодното за шепа властелини статукво. Навярно и това е едно от основанията вече да не съм в политиката.

   Но през 1990-а, когато към онова синьо море по „Цариградско“ се притуриха почти всички любимци от естрадата, разбрах какво е чувствала Ваня от „Оркестър без име“. Не можем да променим посоката на вятъра, но можем да настроим платната, казва индийска поговорка. Сякаш всички бяха писали дисертации върху нея. Жестоко разочарование чакаше хората, препълнили булеварда, че дори и някои от трибуната. Не беше трудно да се предвиди, че посланието „Време за надежда и човечност“ от песента на Карадимчев ще се окаже илюзия, правил съм го и аз в тогавашната преса и в различни предавания. Но, както съм отбелязвал и друг път, най-тъжното е да излизаш прав със стара дата. Вече няма нито надежда, нито човечност. Синята идея се превърна в синя тишина. А останките от СДС дори не могат да прекрачат бариерата за влизане в парламента.

   Колкото и банално да звучи, времето лекува. Доста години вече и аз гледам с много по-голяма доза реализъм на процесите отляво. И ето, че по протестите от миналото лято позициите ни с автора на синия химн почти напълно съвпаднаха. Не знам дали младите се вълнуват навреме, казваше той. Искат избори, но ще отидат ли до урните? Който не гласува, да си мълчи, заключаваше композиторът.

   Сега Борис Карадимчев е на небето. Творил за не един и два оркестъра, с име или без, самият той вече е име без оркестър. Не му е и нужен. Не защото там няма как да композира, а тъй като музиката му е тук, при нас. Тя остава, както героите от „Оркестър без име“, и не заради неизбежния хепи енд. Остава като житейски спомен за творчеството му и като музикален спомен за собствения ни живот.

  

 

   За сегашните млади, пък и не само за тях - линкове към песните, от които бликна този спомен:

 

- „Merci cherie“ - http://www.youtube.com/watch?v=F2smX4OKXRg;

- „Was ich dir sagen will“- http://www.youtube.com/watch?v=M5YR_npaxdY;

- “Кажете „Не!“ с Георги Минчев – http://www.youtube.com/watch?v=WsTQTmXHOT0;

- „Кажете „Не!“ с Мария Мицева – http://www.youtube.com/watch?v=T4l7ogA-0VY;

- „Help!“- http://www.youtube.com/watch?v=ZNahS3OHPwA;

- „I saw her standing there”- http://www.youtube.com/watch?v=HhllDK6C6eQ;

- „Зеленоокото момиче“ - http://www.youtube.com/watch?v=jwOdMYhi4Eg;

- „Бяла тишина“ - http://www.youtube.com/watch?v=qUVzDh1-puc;

- „Снегът на спомена“ - http://www.youtube.com/watch?v=K6sa22xyi64;

- „Хора и улици“ - http://www.youtube.com/watch?v=ZVZVynWtK1k;

- „Любовта, без която не можем“ -  http://www.youtube.com/watch?v=oSyYn6iLqK0;

- „Богатство“ - http://www.youtube.com/watch?v=KRe_NNFOAas;

- „Безсъние“ - http://www.youtube.com/watch?v=nz7UOQIkADA;

- „Нашият град“ - http://www.youtube.com/watch?v=7HePkN89dp0;

- „Оставаме!“ - http://www.youtube.com/watch?v=Svifc9UG5VY;

- „45 години стигат! Времето е наше!“ - http://www.youtube.com/watch?v=Ije1j_4zXHU