Блог

Единият ще победи другия, но едните без другите не могат да побеждават

[20 Май 2012]

Словото ми пред конгреса

     Единият ще победи другия, но едните без другите не могат да     побеждават

     Уважаеми другарки и другари,

    Най-напред искам да благодаря на организациите от страната, които са ме предложили за председателския пост в партията!

   Големият брой на номинираните, както беше и за президентските избори, показва, че не ни липсва самочувствие. Моето се базира не на нещо друго, а на резултатите. Под моето ръководство кюстендилската организация на БСП спечели най-много червени общински съветници в цялата страна – рекорд, който не е повторен никъде по картата на България от 1995 г. насам. Завоювахме и най-висок процент в  парламентарни избори – рекорд, който не е повторен никъде в България от 1994 г. насам. Това показва, че не само ми е ясен пътят към победата, но и знам как да го извървя – нещо, много важно за всеки лидер.

   Въпреки успехите, когато загубихме местните избори през 2007 г., аз поех отговорността реално, като се оттеглих от партийните позиции, което в българските условия означава и излизане от политиката. Смятам, че  подобен политически морал е задължителен за всеки лидер.

   Никога не съм принадлежал, не принадлежа и сега на кръгове и лобита. Съзнавам, че това ми е минус с оглед на изхода от конгресното гласуване, но би ми било голям плюс, ако стана лидер на партията.

   Разбирам болката на Сергей Станишев, който отбеляза в доклада си, че по негово време имахме всяка година по 6 процента ръст на брутния вътрешен продукт, а сега имаме едва 0,5 %. Надявам се да бъде разбрана и моята болка, след като по времето на лидерството ми бяхме първи в страната, а после се сринахме до трета сила в общината. Разликата е, че първото зависи от избирателя, а второто - от нас вътре в партията, от собствените ни решения кои да бъдат ръководителите ни. И ако не променим нещо вътре в партията, отсега можем да кажем  какво ще се случи следващата година. Ще стане като на изборите в Кюстендил преди няколко дни – ще разглеждаме като победа второто място и ще се радваме, че спадът при ГЕРБ е по-голям от нашия. И въобще няма да отворим дума за коалицията от малки десни партии, която спечели 14 съветнически места, а ние – само 7, при положение, че само преди няколко години сме имали 19. Отливът от ГЕРБ не идва при нас и утре това може да се повтори на национално ниво. Ние ще се боричкаме „в полите  на Витоша” за второто място и, ако го спечелим, ще ликуваме като при победа, надявайки се нашите привърженици да не забележат, че горе някъде над мъглите и облаците се чернее един връх, на който е стъпил не моралният, а истинският победител.

   Аз знам какво трябва да се промени в партията. Изключително важно е отделният деец да зависи не от друго, а от своите качества, от резултатите, които постига, от изборните проценти, които успява да спечели. Сега това не е така в нужната степен. Виждаме постоянни  опити личната вина да се разтваря в общата беда. Да, изборните манипулации от страна на ГЕРБ са грозен факт навсякъде, но как успяваме в едни райони да си възвърнем кметските позиции, а в други свободното ни падане продължава? Не може отношението ни към  кадрите в едните и в другите региони да е еднакво. Ако аз съм председател на БСП, отговорността ще се носи реално. Който побеждава, ще върви напред, който губи,  ще минава назад, за да дойде друг, можещ повече. А ако не се сеща или не му се иска, аз ще настоя   да го стори.

   Знам, че на мнозина това не се харесва. Повече ни се ще да сме добрички помежду си, да не си отправяме тежки упреци, макар и да редим загуба след загуба. И това е по-страшно от самите загуби – свикването с тях, примирението, приемането им за нещо нормално. Тъкмо затова си правя самоотвод. Не виждам оная атмосфера, в която намеренията ми за връщане към принципите и нормите на партиен  живот от времето,  в което жънехме победи, да бъдат достатъчно широко подкрепени. Оттегляйки се  от състезанието обаче, оставам привърженик  на промяната. Не може да сме в цикъл от пет поредни загуби и да се държим, сякаш това ни прилича. Нека не е толкова радикална промяна, за която някои настояват, а пък други – оспорват, но някаква промяна трябва да има, за да се върнем на пътя на  победите. Омръзнаха ми загубите и не ги искам  повече, не знам как е  с вас!

   Ще завърша с нещо, за което апелирам и в колонката си за днешната „Дума”. Колонка, която кой знае защо беше спряна и което едва ли е  приумица на редакцията. Да изхвърлим списъците за кого да се гласува! Това е не само унизително. Щом си поел отговорността да бъдеш делегат на конгрес, ти трябва да си наясно кои са онези 50-100 дейци, които имат качества да бъдат в ръководството на партията. А не да ти ги подават на листче, и то дори не като имена, а само като номерца. В интерес на истината, такава практика имаше и в предишни години. Но тогава разумът надделяваше и безспорните фигури получаваха не просто достатъчно, а най-много гласове, независимо че не са от „правилния” отбор. От миналия конгрес раздаването на списъци не само практически се узакони, но и несъмнени авторитети биват безмилостно задрасквани само затова, че са припознати като  принадлежащи към друга група или пък даже единствено заради нежеланието си да бъдат в никое лоби.

   Тази вечер единият ще победи другия тук, в залата. Едните обаче не могат да победят без другите навън, на терена на изборите. Тъкмо затова да изхвърлим списъците и да спрем разединението, с което влязохме в този конгрес!

   П.П.  Като отидох на мястото си, седящият до мен лидер на БСП в Кюстендил  ме посрещна с думите: „Какво направи? Ти си единственият, който си оплю организацията!”  Отговорих: „Аз казах, че е била най-добра в страната, за това ли ме упрекваш?”  Последва  констатация от негова страна, че живея още в 2005 година.

   Ето, за това става дума. Да нижат загуби, но да не ги критикуваш! Сигурно са прави за себе  си. След като в БСП дейците с изборни провали в сметката си биват поощрявани, кой съм аз, та да си позволявам упреци? Видяхме и в конгресното гласуване как довеждането на една организация до трето място в общината те изстрелва до висока общопартийна позиция. Това ме убеди, че бях прав да си направя самоотвод. В нашата партия сега не само не се поема отговорност, но и не се търси. В такава атмосфера промени не са възможни. По-точно: възможни са само по инициатива на лидера. Конгресът му даде нужното доверие, за да ги направи. Имаме право да ги очакваме. Освен ако не смятаме, че сме си добре „в полите на Витоша”.