Блог

Още за милионите на Плевнелиев

[14 Септември 2011]

В отговор на Руслан Йорданов

               Още за милионите на Плевнелиев       

   Свикнал съм съботните ми колонки в „Дума" да са сред най-четените статии. Много от публикациите са предизвиквали горещи дискусии. Не съм очаквал обаче тезата от последната ми колонка - че милионите на Росен Плевнелиев са дошли не от въздуха, а от незаплатен човешки труд, да породи толкова спорове. Имал съм илюзията, че този въпрос е ясен отдавна. Точно на днешната дата - 14 септември, през 1867 г. излиза „Капиталът" на Карл Маркс, считан и досега за една от най-влиятелните книги в човешката история. В първия том е обяснен по валиден и до днес начин целият механизъм на образуването на принадената стойност и на нейното присвояване от капиталиста.

   Първата критика срещу тезата ми дойде от журналиста Руслан Йорданов. Специално подчертавам, че с него сме приятели. И че точно такива приятели ценя - с които да спорим, а не да си бъдем взаимно клакьори. Нито пък да папагалстваме казаното от другия.

     1. За незаплатения човешки труд

   Нека предположим, че имам известна сума - сто хиляди или милион, в случая няма значение. За примера, с който ще си послужа, не е важно и как съм ги придобил. Пък и не другиму, а тъкмо на Рокфелер принадлежи крилатата фраза: „Не ме питайте как спечелих първия си милион, за останалите мога да дам отчет цент по цент".

   Искам да увелича тази първоначална сума. Не ме удовлeтворява да я  държа като депозит в банка, защото лихвите са ниски, а и поредното цунами от „Уолстрийт" или негов роден аналог може да я превърне  в  жълти стотинки. Решавам да я инвестирам. На мен като на капиталист, макар и новоизпечен, ми е безразлично дали ще произвеждам автомати за Кадафи или креватчета за детски градини,  важно е парите ми да нарастват. Разбира се, разумно е да вложа  капитала си в сфера, в която имам познания и в която има бърза възвръщаемост на разходите. Да произвеждам нещо, което хората купуват всеки ден, а не веднъж  в  годината или само като се видят в ново жилище. Реших да дам пример с производство на хляб.

   И така, купил съм фурна, тестомесачна машина, брашно, мая, набухватели, въобще всички оръдия и  предмети на труда, които са необходими. Липсва само живият труд, без него моите средства за производство ще събират прах, тъй като сами не могат да изпекат дори  един-единствен самун. В същото време Руслан е не само без работа, но и без пари. Като него  в България са стотици хиляди. За да живее, няма друг изход, освен да продава някому работната си сила, в случая - на мен. Назначавам го на нормален работен ден от 8, 5 часа и той започва да пече хляб. Откъде ще дойде моята печалба? От фурната ли? Тя пренася всеки ден по частичка от цената, на която съм я купил, в стойността на хляба,  и  така малко по малко си възстановявам  парите, които съм вложил в нея. Когато бъде изплатена и последната стотинка,  примерно след 10 години, тя вече ще бъде дотолкова амортизирана, че ще трябва да й  правя основен ремонт или пък да купя нова. С което ще започне нов дългогодишен процес за възстановяване на харчовете. Същото се отнася и за тестомесачката. Разходите ми за брашното и маята се възвръщат значително по-бързо, но и от тях няма как да печеля, просто възстановявам вложеното.

   И стигам до  Руслан. Колко време ще му трябва, за да заработи дневната си заплата? Ако ще са му нужни 8, 5 часа, въобще няма да го взема, защото с такъв работник няма да припечеля нищо. Добре е да си изкарва заплатата за два часа, но нека предположим, че ще му бъдат нужни четири. Останалите четири часа и половина за кого ще работи? Естествено, че за мен. Ще му платя ли обаче произведеното през тези четири часа и половина? Разбира се, че няма. Нали точно за това съм го наел - да си присвоя онова, което е произвел след първите четири часа.  Всичко е съвсем законно, но не е честно, защото новата стойност е създал той. Вижда се как моето богатство нараства от неговия незаплатен труд. И тъй като една фурна произвежда хляб не с един работник, а с десетки, като отнема на всекиго поне половината от онова, което е създал през деня, и  като умножа това по много години, засиявам като кадърен, честен и  чист кандидат за президент според представите на мнозина.

     2. За Плевнелиев.

   Състоянието му се оценява на 12 милиона лева. През последните 20 години той е спечелил доста повече, но след всичко, което е похарчил за семейството си и за себе си, са му останали 12 милиона. Той не е създател на нещо революционно,  което завладява целия свят, като интернет или фейсбук, строител е. Въпреки това, нека предположим, че е оценил личното си трудово участие на цели 2 милиона. Останалите 10 милиона е присвоил по описания по-горе начин от онези, които е наел да му работят. Разбира се, присвоил ги е не по съответния текст от Наказателния кодекс, а в политикономическия смисъл на думата. И тук няма значение дали парите, които инвестира, са собствени средства, кредит или от спечелени проекти - механизмът  на присвояването е един и същи. От колко души са взети тези пари? Ако 100 души са му работили  по 5 000 дни,  работните дни са общо 500 000. При 10 милиона присвоени това означава, че е взимал по 20 лева от всеки свой работник всеки работен ден. Дали ще отнеме на 500 хиляди души по 20 лева на ден, или на 5 милиона по 2 лева, в случая няма значение. Затова писах в статията,  че все едно е взел почти по два лева от всеки българин, но подчертах - не в буквалния смисъл. При сегашната глобализация той може да ги е взел от хора от другия край на  света. Не от Руслан, а от Робърт, Рудолф  и дори  Радж, но все едно от кого, важното е, че ги е взел.

   Тези сметки са при положение, че бизнесът му е съвършено чист.  Ако е държал хората на минимална заплата, ако им е плащал под масата, ако вместо да влага материали със сертификат е купувал по-евтини, но по-некачествени, ако е укривал обороти и прочие,  размерът на експоатацията ще бъде значително по-висок. Длъжен съм  да предположа, че не се е занимавал с мошеничества. Дори и да е изряден от гледна точка на закона, факт е, че е натрупал милиони от незаплатения труд на работниците  си.

   Каква е обаче антитезата на тази теза?  Че богатите са чисти като сълза,  защото са натрупали състоянието си единствено или предимно със собствения си почтен труд? А Плевнелиев е техният бисер и заслужава да бъде подкрепен за президент? Това е отколешен похват  на десницата да прикрива експлоататорската същност на капиталистическото общество. Но когато подобни тези се произвеждат  и поддържат в лявото пространство, това показва до каква степен е занемарена възпитателната работа (да не я нарека идеологическата, за да не подскочат до небето някои)  в най-голямата лява партия - БСП.  БСП е оцеляла повече от столетие поради много причини, сред най-важните от които е тази, че е имала точно обяснение за процесите и явленията в обществото. Дори когато е била в нелегалност, че даже и в затворите, тя е организирала кръжоци, на които да дава научно познание на своите членове. Днес това драматично не достига. Забравят се основни постановки, традиции, ценности, историята дори. И не просто се забравят, а се подменят. Дими Паница вече е по-важен от Стефан Продев. В главите на мнозина цари хаос, който няма как да ни сближава, а в един момент ще ни дезинтегрира, ако не се вземат мерки. И ако все още е възможно да се вземат.

     3. „Чужди" и „наши" богаташи.

   Винаги, когато съм взимал на прицел обогатяването, особено чрез властта, са ме контрирали с това, че виждам подобни примери само в дясното пространство, а за тези отляво си мълча. Първо, няма „чужди" и  „наши". Нарастването на богатството става все с експлоатация, независимо дали предприемачът има политически пристрастия и какви. Разбира се, голяма  част от преуспелите в България са с червен произход, преди 20 години друг „строителен материал" у нас почти нямаше. Поради тази причина някои от тях не са загубили социалния  си такт, даряват, включват се в благотворителни инициативи и други подобни. Очакванията към тях обаче не могат да стигат до плюс безкрайност, защото и те се ръководят в дейността си основно от стремежа към максимална печалба.

    Второ, упрекът на Руслан, че премълчавам греховете на „своите", сигурно може да се адресира към много от известните имена на БСП, може би към  повечето, но не и към моя милост. Напротив, най-лютите ми битки са били тъкмо за отстояване на лявата същност на БСП. Позволявам си да мисля, че това е и причината ръководството да предпочете други, вместо мен. Последният пример е с номинирането на Георги Гергов за президент. Казах в предаването на Коритаров, че това ще има унищожителен ефект за БСП и мнението ми беше тиражирано и в други медии. Нямам спомен друго от известните имена в партията да е заело такава категорична и конкретна позиция. Не очаквайте от мен обаче да върша работата на ГЕРБ и другите опоненти на БСП, особено пък в горещата фаза на предизборната кампания.

     4. Ами ако стана лидер на БСП?

   Руслан подчертава, че ме е смятал за най-добрия кандидат-президент на БСП. Това признание като че ли все още не звучи като разочарование. Появява се обаче опасение, че съм един от възможните лидери на БСП и ако утре конгресът ме избере, какъв ли курс ще имам към богатите вътре в БСП.

   Многократно съм заявявал, че в БСП членуват и богати и това не е нещо нередно. Още повече, че голяма част от тях генерационно са свързани с партията, членуването в нея им е фамилна традиция. Когато това е съчетано и с вътрешно убеждение и особено когато то  е  подплатено с поведение в същата посока, проблем няма. Милионерите обаче не бива да бъдат лице на лявата партия. Категорично! И не само защото след кратък семинар в хотелите на някого от тях, съчетан с веселие и почерпка, на пръв поглед сериозни хора вече са готови да го номинират дори за държавен глава. ГЕРБ, НДСВ и други десни партии  може да се ръководят от милионери и това, както виждаме и в случая, никому не прави лошо впечатление. Когато обаче лява партия се овладее от представители на такива среди, тя почва да губи същността си, а с това - и доверието на избирателите. Милионерът има свои интереси, различни и често противоположни на интересите на бедните и средните слоеве. И ако трябва да взима решения, би било наивно да се предполага, че ще решава в свой ущърб. А и когато едни и същи хора взимат решенията и в икономиката, и в политиката, това е предпоставка за олигархични елементи в управлението.

   В толкова коментираната си вече статия в „Дума" съм се предпазил  от емоции. Просто съм припомнил Марксовото обяснение за богатството като незаплатен човешки труд. Няма да се преструвам, че съм го забравил, ако бях станал президент или ако оглавя БСП. На тази база отношенията ми ще бъдат пределно ясни. Категорично ще настоявам за прогресивно-подоходно облагане. Вместо с плосък данък, в малка страна като нашата доходите могат да бъдат извадени на  светло с по-строга финансова дисциплина. Същевременно ще държа обществените поръчки да не се дирижират, а да се печелят от фирмите с най-добри оферти. Ще настоявам и държавата да плаща на време на бизнеса за свършената работа, а не да го разиграва с години и да го вкарва в улея на взаимната задлъжнялост.

   Мога да продължа в тази посока. Иска ми се обаче на финала да споделя, че имам приятели не само в бедните и средните слоеве, но и сред предприемачите. Ако бях станал президент, нямаше като сегашния премиер публично да се отричам от тях. Онези, които са ми истински приятели, особено пък и ако споделят левите идеи, ще продължат да са ми приятели, макар и реализацията на намеренията ми да накърни доходите им. И няма да ми се сърдят. Както не ми се  разсърдиха и роднините и близките за това, че за почти 20 години в политиката не съдействах на никого от тях да направи далавера.