Блог

Защо сме толкова безсилни срещу предателите?

[22 Декември 2010]

ЗАЩО СМЕ ТОЛКОВА БЕЗСИЛНИ СРЕЩУ ПРЕДАТЕЛИТЕ?       Радвам се на възможността да посрещнем заедно първата годишнина от създаването на клуб „Приятели на „Дума” в Пазарджик. Неговата отговорничка Елена Нешева заслужава нашите най-топли поздрави.   Никога не съм работил в „Дума”, но винаги съм  се чувствал част от колектива му. Още от времето, когато големият Продев пускаше всяка седмица и по-млади пера, като Велислава Дърева, Юрий  Борисов, Мирослав Попов и моя милост. Читателите си изрязваха нашите статии, размножаваха ги, разпространяваха ги, плачеха над тях и събираха кураж да устоят на изпитанията. Така нашите опуси се присъединяваха към усилията на Продев и редакцията за спасяване на партията в онези първи диви години на демокрацията.   Вече две години вестникът е с нов издател и ново ръководство, с което списването и икономиката му значително се подобриха. От две години всяка събота се появява и моята колонка. В повечето случаи тя  е най-четената, според брояча на интернет изданието. Вярвам, че картината е същата и при онези, които предпочитат вестника в хартиения му вариант. Разбира се, топлото отношение към изявите ми ме вълнува, но тук по-важно е да  разберем защо интересът е най-голям точно към това четиво? Какво всъщност съдържа то?   На първо място, критика към сегашното управление. Тук майсторлъкът не е да наречеш гербариите с едни или други неласкави думи, както правят някои от нашите в парламента, а да влезеш по-дълбоко в  същината на проблемите и да поднесеш анализа си по запомнящ се начин. Правителството е толкова некомпетентно и безпомощно, че дава нескончаеми поводи за остра словесност, която обаче трябва да пазим от просташки интонации, ако искаме да печелим  влияние.   Друго голямо по обема си съдържание в  това най-търсено четиво е състоянието на нашата партия. Прави впечатление, че напоследък вътрешнопартийната дискусия в „Дума” бе  свита в немалка степен, а пък в партията – съвсем. Може би защото навлизаме в годината на два избора – президентски и местни, и, като не успяват да ни обединят около принципи, някои бързат отново да  размахат плашилото на  разцеплението. Макар че проблемът ни не е в цепенето, а в топенето. Нека приемем, че ръководството ще успее да мобилизира партията на сто процента. Това означава, че ще вземем 15-20 процента в  изборите, хайде, нека са 25, дори 30. Закъде сме с такъв резултат? Пак ли с  ДПС, които  намекват за десен завой, или с НДСВ, които вече трудно се забелязват на политическата карта, или пък  ще  търсим коалиция с ГЕРБ? Дали си даваме сметка колко сериозна промяна ни е нужна, за да повторим  процентите си от 1994 г.? Или успехите, близки до абсолютното мнозинство или плътно доближаващи го на СДС през 1997 г., на НДСВ през 2001 г. и на ГЕРБ миналата година? А може би сме се примирили, че ще си кротуваме около 15-20 процента, а партията ни ще бъде за лична употреба на един малоброен елит?   Това са парливи въпроси, по които си  струва да се дискутира на страниците на вестника. Ето, преди малко обсъдихме книгата на Катя Сеферинкина и Лазар Сеферинкин за студента-партизанин Стоян Михайлов – Чичката, убит от фашистите едва 23-годишен. Направи ли ни впечатление в анализа на творбата,  представен от Надя Клисурска, че младежът е предаван три  пъти. След едно от залавянията си успява  да избяга дори от разстрел, но черната ръка на предателя отново го посочва. В моя роден Кюстендил на три  пъти – през 1936-а, 1942-а и 1943 г., е арестуван целият околийски комитет на партията. Пак поради предателства.  Нима и днес не научаваме, че най-близки хора са си правили сметки, различни от нашите, и са работили уж за нас, но не съвсем. Защо сме толкова безсилни срещу предателствата, дори  и когато знаем предателите поименно?     Друга пренебрегвана тема е  моралът. Ние създаваме впечатление, че нас това въобще не ни вълнува. Че това е личен живот, на който всеки има  право.Когато обаче си решил да се реализираш в  политиката, трябва да си даваш сметка, че тези неща са свръхважни. Ние може и да  не обръщаме внимание,  но хората се интересуват дали  си бил способен да създадеш семейство, дали си успял да го запазиш, след като вече си бил  подложен  на изкушенията на властта. Любопитни са как се е променил животът ти, след като си заел поста, как си се променил ти самият. От значение е с какво име се ползваш в обществото. На другия край на България може и да не знаят нищо за теб, но в твоя район, там, където те избират, най-често се знае всичко. И ако ние не сме за пример в морално отношение, няма защо да се чудим, че процентите ни са малко. Прекалено често се крием зад станалата крилата фраза,  че политиката е мръсна работа. Но тя е такава, защото в  нея  пращаме мръсни хора. Дългът ни да търсим, издигаме и подкрепяме чистите личности е почти загърбен от нас. Няма как обаче да загърбим тежката цена, която плащаме за примиряването си с  грозното, пошлото и  наглото в политиката.   Да  вземем и подмладяването. Разбира се, то не трябва да е самоцелно. Но и не може да се постигне с квоти,  каквито са опитите сега. Защото квотите се превръщат в средство за уреждане на свои  хора. Нужно е да дискутираме в „Дума”  и по този въпрос. Когато преди три години си  подадох оставките от партийните постове, си представях, че с примера си ще увлека и други от моето поколение да дадем възможност на по-млади кадри да се доказват. Уви, моите оставки се оказаха единствените в цялата партия. Ако приемем това за нормално,  със сигурност обновлението ще катастрофира, а с него – и бъдещето на нашата партия.   Това са само част от важните проблеми, по които трябва да се дискутира в „Дума”. И нека не се притесняваме, че спорът ще ни разцепи. Напротив, той би ни помогнал да се  сплотим, но около истинските стойности, а не около изкуствено създадените авторитети, които, на всичкото отгоре, са и олицетворение на загубата.    Фрагменти от  изказването ми на срещата по случай първата годишнина от създаването на клуб „Приятели на „Дума” в Пазарджик, 13 декември 2010 г.      Снимките са на Благовеста Цветкова.