Блог

Писмо до групата "Иво Атанасов - Президент"

[02 Декември 2010]

При демокрацията винаги има алтернатива

                            ПРИ ДЕМОКРАЦИЯТА ВИНАГИ ИМА  АЛТЕРНАТИВА

            Здравейте, 2500 приятели!

    Сигурно сте си имали работа с хора, които са неспособни да мислят другояче, освен с понятия като „кулоарни слухове", „апаратни хватки", „партийни  интриги". Каквото и  да  им говориш, чуват само  онова, което искат. Такива люде вече се произнесоха, че  групата е организирана от мен, за да  си правя собствен пиар.  Естествено, никой не им  пречи да  си подадат  оставките  като моя милост, пък да си правят собствен пиар, колкото си щат. Но още по-естествено е, че няма да го сторят, защото са наясно, че ще се къпят във внимание само  докато са  на  постовете си. Амбицията им  да се задържат на всяка цена деформира изцяло поведението им.

   Ето защо се обръщам не към тях, а към нормалните хора с признанието, че съвсем доскоро  нямах нищо общо с групата. Тя е  създадена от млад човек, с когото сме се видели веднъж на Бузлуджа, но никога не сме разговаряли на тази тема. С администраторите  пък се запознах впоследствие. Най-ценното на групата е, че е  родена спонтанно, което не означава случайно. Израз е на желанието на хора, които някои кой  знае  защо  наричат „обикновени", да се чуе  най-после гласът  им. И  расте бързо, защото прощъпулникът й е не в някой  партиен парник, а  в реалната житейска среда.

    Доста време дори не бях член на групата. Прекалено съм отвратен  от  политиката, за да имам  желание да се върна в нея. Отвращението ми се натрупа в последните години, когато отделният деец в моята  партия започна да не зависи от своя авторитет, от рейтинга си, дори от резултатите, които постига, и от процентите,  с които го даряват избирателите. Други станаха лостовете  към постовете . И други - мотивите за влизане в политиката. В нея все по-голям терен завземат онези, които не просто са безчувствени  към това, което мислят за тях хората, но и откровено им се присмиват. И не за друго, а защото са сигурни, че от гласоподавателите нищо не зависи, макар и  вече да сме в третото десетилетие на новата българска демокрация.

   Днес обаче групата нарасна на две хиляди и петстотин души. Откъдето и  да се погледне, това е малко чудо. Защото е постигнато, така да се каже, с голи  ръце и за съвсем малко време. И то в период на масово загубена вяра,  че политиката може да подобри нещо, поради което повечето са не само уморени и отчаяни, не просто пасивни и  неприобщаващи се, но дори  и враждебно настроени. В тази ситуация две хиляди и петстотин да застанат с имената си зад една идея, при това - обладани от патоса не на отрицанието, а на утвърждаването, е акт, достоен и за благодарност, и за уважение. Ето защо си позволих да се присъединя към групата.

   Бързам да призная, че бях безкрайно впечатлен от състава на подкрепящите ме - от известни имена в науката, литературата и изкуството до огромен букет от млади лица. Това обаче ми подсказва, че на мнозина от вас, най-вече - на  ненагазвалите досега в дебрите на политиката, тепърва им  предстои разочарование. Смея да кажа - не от мен. А  от начина, по който се вземат решенията. От безцеремонността, с която най-вероятно и вашето мнение ще бъде омаловажено. Ще  припомня, че на  първите за България евроизбори  през 2007 г. много организации в страната ме предложиха за челото на червената листа, но ръководството въобще не ме  допусна в нея. За следващите -  през  2009 г., моята партия откри процедура за номинации. Основните организации издигаха кандидатури, които се обсъждаха от общинските конференции, подложиха се на гласуване, на много места - дори с таен вот, с бюлетини и тъмни стаички, с комисии и преброяване. Редица общини поискаха  съгласието ми и  впоследствие ми съобщиха, че са ме номинирали. Когато обаче се стигна до пленума в София за утвърждаване на кандидатите, резултатите бяха потулени. Въобще не бе съобщено кой каква подкрепа има в страната. И тогава, както и две години преди това, благодарение на толкова типичното напоследък мълчание бе формирана губеща листа. Някому това може да се стори странно, но то, уви, вече е  обичайно за една партия, в която отговорността за провалите не само не се поема, но и не се  търси.

   От тази гледна точка всекидневното увеличаване на членовете на групата е не само и може би  не  толкова подкрепа към мен, колкото протест срещу продължаващото вече години наред предрешаване на най-важните неща в живота ни.  То е вик срещу  налаганото внушение, че все няма кой, че все не е сега моментът, че все липсва алтернатива. Но ако в дадена партия или в едно общество няма алтернатива, значи  няма и демокрация. При демокрацията алтернатива винаги има.

   Ако групата набъбне достатъчно, протестът може и да успее. Може да се стигне и до реална номинация, а не само в интернет-пространството. Какво обаче  означава „достатъчно", засега не бих могъл да уточня, а едва ли и някой от вас ще се наеме да прогнозира тъкмо в този момент. И това е обяснимо - опитът във фейсбук-номинациите не е кой знае какъв, може дори да се каже, че е нулев. Не е нулев опитът обаче на онези, срещу които е протестът. Те посрещнат хладнокръвно и дори с пренебрежение подобни начинания, защото прекрасно знаят, че политиката работи с големи числа. Ако гражданската инициатива иска да  разчупи порочната практика, трябва и тя да отговори с голямо  число. Съдейки по добрия старт, това е постижимо.