Блог
И да излезе Сергей от химическото, какво от това?
[29 Септември 2010]
Проблемът е, че няма ореол на победител
И ДА ИЗЛЕЗЕ СЕРГЕЙ ОТ ХИМИЧЕСКОТО, КАКВО ОТ ТОВА?
Неведнъж съм отварял дума за нездравословния лидероцентризъм в нашата уж не лидерска партия. И неведнъж съм получавал болезнени доказателства. Последното дойде от Габрово. Във фейсбук-профила на местната БСП бе публикувано становище от съвместно заседание на три основни партийни организации. В него се изразява надежда, че на 16 октомври делегатите на конгреса няма да се занимават с резултатите от миналогодишните избори, нито пък да търсят виновни, да искат оставки и прочие лидеронеугодни действия. Признава се, че вероятността ГЕРБ да спечели и двата избора догодина е много голяма, но отсега се отправя предупреждение и за това да не се търси отговорност, нито пък да се настоява за оставки. С други думи, накъдето и да погледнем - и назад, и напред във времето, може да трупаме загуба след загуба, но сакън, лидерът не трябва да се пипа.
Подобни етюди по верноподаничество - нека приемем, че са спонтанни - помпат силикон в самочувствието на председателя. Наскоро той дори сподели в Перник, че хората гасели телевизорите, като го видели, или пък го псували. Но това било миналата есен. Сега положението било променено.
Бог ми е свидетел, че отдавна съм простил на Сергей всичко, което ми е причинил - и като на член на партията, и в личен план. От сърце му желая час по-скоро да излезе от химическото чистене на времето, ако е възможно - още утре дори. Но какво от това? Социалистите от Габрово сами признават, че ни чакат нови загуби. Макар и да не искат да го артикулират, в определени слоеве на съзнанието си те са наясно, че Станишев няма ореола на победител. Не е той лидерът, който може да води партията към изборни успехи.
Основание за този извод е не само загубата в последните парламентарни избори, нито пък провалите в двата евровота. В деветгодишния вече мандат имаме спечелено президентско състезание, което се дължи донякъде на председателя на партията, но неизмеримо повече - на кандидата ни за държавен глава: както на личните му качества, така и на умението му да привлече широка коалиционна и обществена подкрепа. Налице са и два местни вота, които всеки пресмята по начин, напомнящ отчитането на представянето ни в олимпиадите в предишната епоха. Когато взимахме достатъчно злато, сребро и бронз, правехме класиране по броя на медалите. Когато обаче имахме повече места след третото, в така наречената „призова шестица", за нас по-важно беше класирането по точки. Та и на двата местни вота прегръщахме критерии, по които излизахме победители, макар реално съотношението между нас и опонентите ни да бе петдесет на петдесет.
Единствената „чиста" от гледна точка на влиянието ни като партия победа е тази в парламентарните избори през 2005 г. Нека не забравяме обаче, първо, че това бе най-слабият успех за целия 20-годишен преход. Абсолютно всички други победители взимаха много повече от нашите 82 места в парламента. Например Филип Димитров спечели през 1991 г. 110 депутатски кресла, Жан Виденов през 1994 г. - 125, Иван Костов през 1997 г. - 136, Симеон Сакскобургготски през 2001 г. - 120, Бойко Борисов през 2009 г. - 116. Второ, този незадоволителен резултат, принудил ни да влезем в Тройната коалиция, дойде след цели два мандата в опозиция, при това - когато партията беше във възходяща фаза. Трето, изборите през 2005 г. бяха сред малкото „нормални" - харизмата на бившия цар вече беше залязла, а тази на ББ още не беше стъпила на политическия подиум. Просто да ти е драго да се явиш на вот, който не е предрешен от всепомитащата вълна на някой нов месия! И въпреки това - най-слабият резултат за всичките години след промяната! „Кой колкото си може, Майсторе!" - казваше големият художник Владимир Димитров. Нашият майстор толкова си може. Това заключение никак не подценява действията му като премиер. По-скоро е обратното - доброто, което стори като министър-председател, се използва за замъгляване на неумението му да води партията към победи.
Ако една формация обаче, особено пък БСП, така ще се примирява със загубите, какъв е смисълът от нейното съществуване? Този въпрос не се задава. Смята се дори за неприличен, а авторите му - за провокатори. Отговорът пък се посреща на нож. Щом обаче извиняваме ръководството не само за миналите, но и за бъдещите загуби, ние, осъзнато или не, сме се съгласили партията да функционира за благото на шепа хора в нейния връх.
А тя, тази шепа, не само е доста наясно с тази наша слабост, но и умело я превръща в своя сила. Ето, за Пловдив почти официално се казва, че ще подкрепим избрания с бюлетината на ВМРО досегашен кмет. Това сигурно ще се повтори дори в градове, в които кметовете и сега са наши или могат отново да победят като наши кандидати. И може би пак ще докараме нещата до петдесет на петдедсет, с което отново да се провъзгласим за победители. И да направим извода, че вече сме си възвърнали общественото доверие. Което ще позволи на шепата във върха да запази местата си. Макар че в общините ще сме сдали доста позиции в съвсем буквалния смисъл. И че, губейки физиономията си в твърде широки и направо непривични за нас формати за подкрепа, ще имаме значително по-малко участие във властта. Това отдавна не притеснява тези отгоре. А вече не вълнува и онези отдолу. И няма как да е другояче, щом дискусията в една партия се е смушила между свещеното „Няма кой!" и шокиращото „Колкото процента вземем - толкова!"