ЗАЩО БРЮКСЕЛ НЕ КАЖЕ НА СКОПИЕ, ЧЕ НЕ СМЕ БИЛИ ФАШИСТИ?

   Тази снимка е от центъра на Скопие. Паметната плоча напомня на поколенията, че през лятото на 1941 г. двама нелегални са “откриени и убиени од бугарскиот фашистички окупатор”. Такива знаци има на много места в Северна Македония. А неотдавна част от публиката пред българския културен център “Иван Михайлов” в Битоля посрещна официалните ни лица начело с премиера Кирил Петков и вицепрезидента Илияна Йотова с плакати “Ръцете ви са кървави!” и скандирания “Фашисти!” Преди броени дни вратата на този център бе подпален от популярен певец, а местни граждани протестираха срещу задържането му в ареста. 

   Ако за цар Самуил и Гоце Делчев имаме спор, макар и изкуствен, тъй като всички исторически факти са на наша страна, за фашизма срещу ни се изсипва каскада от упреци, укори и обвинения. Внуците на онези, които през април 1941 г. посрещнаха българската армия като освободителка, днес ни смятат за окупатори. И всичко това се случва в момент, в който югозападната ни съседка настоява България да вдигне ветото и да отвори пътя й към преговори за присъединяване към ЕС. 

   Не може ли в интерес на разширяването Брюксел да смъмри поне малко Скопие? Да каже: “Добре де, слушахме ви достатъчно, спрете се вече! Прекалявате с този фашизъм, българите не са били фашисти!”

   Сегашната ситуация в Северна Македония е резултат най-вече от десетилетната политика за отродяване на нашите братя и сестри - с репресии срещу онези, които отстояват българската си идентичност, с изпращане в лагери и хвърляне в затвори, с убийства, и то често без съд и присъда. Скопие и до днес не само не се разграничава, но дори и не признава тези факти. 

   Но Брюксел защо мълчи?

   А какво да каже?

   В нескончаемия спор с историците и политиците оттатък Гюешево сме уязвими само в два пункта. 

   Първо: коминтерновската политика за формиране с декрет на македонски език, нация и държава,, довела и до извращенията спрямо компактното българско население в Пиринско. 

Второ, през април 1941 г. войските ни навлизат в Македония с исторически мотивирана мисия, но..  бидейки част от фашистката коалиция. На 4 май същата година в голяма реч пред Райхстага Хитлер декларира подкрепа за България, подчертавайки, че така се поправя историческата несправедливост спрямо страната ни. Колкото и време да е минало оттогава и както и да се погледне на събитията, взаимодействието тъкмо с нацистите няма как да предизвиква възторг. Целта може и да оправдава средствата, но в нашия случай средствата компрометират в много голяма степен целта.

   Първия момент го отчетохме като предателство, и то не чак при демокрацията, а много преди нея. Още на мартенския пленум на ЦК на БКП през 1963 г. Живков се разграничи от тази политика и впоследствие я коригира. Това бе първото заседание, свикано тайно от Кремъл и проведено без участието на съветския посланик. За пръв път официално, с аргументите и на науката, се отхвърлиха грешките по македонския въпрос. Също така за пръв път Живков критикува линията на Георги Димитров, вписала се в създаването “ин витро” на македонска нация по рецептата на Сталин, Тито и Коминтерна. При демокрацията отстояването на историческата истина бе продължено и обогатено с допълнителни аргументи, така че днес България има категорична и неопровержима позиция.

   По втория пункт също бяхме стигнали до ясна и неоспорима формулировка. Да, влязохме в хитлеристката коалиция, но още докато бяхме част от нея, у нас се разгърна антифашистка съпротива, като партизанското движение беше подкрепяно не само от СССР, но и от САЩ и Великобритания. А в последната фаза на Втората Световна война воювахме заедно със съюзените срещу нацизма държави и дадохме своя принос за разгрома на хитлерофашизма.

   След 1989 г. обаче започнахме да твърдим, че не сме имали фашизъм. Някои от най-типичните му черти, анализирани от Желю Желев, не били характерни за България. Сякаш това, че бяхме твърде далеч от марксистката визия за комунизма, е в състояние да убеди някого, че не сме били комунистическа страна. Пренаписването на историята навлезе в учебниците, превзе голяма част от медиите и бе скрепено с актове на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Изпобутахме паметниците на антифашистите и приложихме гестаповския език към партизаните, наричайки ги “терористи”. Но ако съвременната наука доказва, с кавички или без, че не сме имали фашизъм, защо не поискаме Брюксел да съдейства за преосмисляне на “ненаучните” паметници в Северна Македония? Особено сега, когато Скопие чака нашето “да” за предприсъединителните преговори?

   Може би защото си даваме сметка, че за тридесет години непрестанна пропаганда успяхме да внушим на голяма част от собственото си население, че у нас не е имало фашисти, но едва ли ще успеем да убедим в това ЕС. А може би и в Брюксел прилагат ненаучен подход? Чак са издигнали паметник на Тодор Ангелов-Божаната, обявен за национален герой на Белгия заради заслугите му в антинацистката съпротива. А в родния му Кюстендил бяхме решили да съборим паметника му. Наложи се като депутат да отида с още двама социалисти в белгийското посолство за съдействие. Така предотвратихме бутането, но в целия Кюстендил оцеля единствено този паметник.

   Е, как тогава Брюксел да каже на Скопие да спре с този фашизъм? Не може да го стори нито като столица на Белгия, нито като център на ЕС. Защото е увековечил паметта на един българин, издирван от Гестапо като “Терористът Хикс”. И защото не ЕС, а ние използваме гестаповския речник, визирайки участниците в съпротивата срещу хитлерофашизма.

   Най-вероятно Брюксел няма да си направи труда да ни помирява със съседите по историческите въпроси, а ще ни натисне да вдигнем ветото. Северомакедонците са свръхактивни, влизайки в ЕС, ще има да организират в Брюксел и Страсбург форуми срещу “бугарскиот фашистички окупатор”. А ние ще берем ядове, но никой няма да ни е виновен, след като сами сме допуснали да ни цакат с топла бира.

   Иво Атанасов,

   10 юни 2022 г.