Публикации » От мен » Печатни медии
Ще почакаме до вторник
[22 Август 2009]
Колонката на Иво Атанасов в "Дума"
Има един въпрос - лидерския, по който сякаш не можем да говорим нормално. Различните му аспекти стават територия за състезание на крайностите. От една страна, оставката на председателя на партията се иска тук и сега, с тон, не само нетърпящ възражение, но и далеч от другарството. Такава например беше в „Труд" подканата на Павел Писарев ватманът да слезе от трамвая. Авторът е с дългогодишен стаж в партията и сигурно си спомня как при минималната загуба през 1991 г. с процент и половина лидерът Александър Лилов се оттегли от поста. Тогава СДС ни би със 110 на 106 депутатски места и това бе достатъчно основание за смяна във върха. Сега загубихме от ГЕРБ със 116 на 40, но оставка няма, което може да разгневи всеки любител на сравненията. И въпреки това, интелектуалецът не бива да си позволява толкова обидни думи към когото и да е, не само към лидера.
На другия полюс са повечето от близките поддръжници на Станишев. Те дължат възхода си не на верността към принципите, а на личната преданост. Свързват положението си в партията с конкретния й лидер и затуй се стремят да удължават престоя му на най-високата позиция. Организират подкрепа от различни общини и отделни граждани и дори правят внушения за безалтернативност. Забравяйки сякаш, че демокрацията е демокрация не за друго, а тъкмо защото при нея алтернатива винаги има.
Нужен ни е друг тип разговор, който да се води с другарство и приятелство, но да поставя въпроса от гледна точка не на личността, а на партията. Безспорно Станишев направи много за БСП, главно в международен план. Под негово ръководство и с решаващия му принос влязохме и в ПЕС, и в Социнтерна. Сега това, както и присъединяването при неговото премиерстване на България към ЕС, ни изглежда толкова нормално, че даже - лесно постижимо, но и едното, и другото изискваше и качества, и усилия. Под реалното бяха постиженията ни на домашната сцена. При предишните си две парламентарни победи имахме абсолютно мнозинство, докато през 2005 г., след 8 години в опозиция, се добрахме едва до една трета от местата в Народното събрание. И то при положение, че всички други - СДС през 1997 г., НДСВ през 2001 г. и сега ГЕРБ, взеха или бяха съвсем близко до абсолютното мнозинство. Нашата победа през 2005 г. бе с най-малък брой депутати в целия 20-годишен преход. Безспорно това говори за проблеми в БСП, които не са наследство, а са се появили или задълбочили тъкмо при Станишев.
Най-тежкият недъг е стесняването или, казано по-меко, деформирането на вътрешнопартийната демокрация. Примерно за последните евроизбори основните ни организации бяха активирани да издигат кандидатури. Проведени бяха над двеста общински конференции, на всяка от която имената бяха обсъждани и редуцирани до приемлив брой, някъде дори с тайно гласуване. На пленума на Националния съвет обаче, на който бе утвърдена листата, въобще не бе споменато кой колко номинации има. И съвсем логично се стигна до скандала с Татяна Дончева. Ами ако тя е получила най-много предложения в страната, естествено, че ще пита защо я поставят след третото място. А какво да кажем за безспорен професионалист като Атанас Папаризов, който без всякакво обяснение беше изваден от листата?
Демократичността предполага лидерът да съобщи пред пленума какво е мнението на партията. След което, ако има друго виждане, да го обоснове и отстои с авторитета си чрез гласуване. Иначе се налага впечатлението, че въпросите се решават наистина в тесен кръг, а за партията остават сухите тренировки. Което не ни пречи после да я упрекнем, че не се е мобилизирала за изборите.
В последните осем години всяко предложение на Станишев беше приемано от партията. Единственото изключение е, когато последният конгрес не склони Националният съвет да се допълни с втори тур. Във всички останали случаи волята му беше уважена. Т.е. сегашното състояние на партията в най-голяма степен отразява визията на Станишев за БСП. Каквато е искал да бъде, такава е станала. Днес той заявява желанието си да я промени и модернизира. Не казва дали за това ще отидат нови осем години, но ние се досеещаме.
Когато навремето синът на мои приятели поиска братче или сестриче, те му обясниха, че не е сега моментът. Още са на квартира, трябва да си купят свое жилище, да го обзаведат, да си вземат и кола и тогава. Добре, примири се момченцето, аз мога да почакам до вторник. Този вторник така и не дойде, семейството си остана с едно дете. Което съвсем не означава, че родителите не са били искрени в намеренията си.
Споделям това, защото виждам и нашата готовност да почакаме до вторник.
Други текстове от поредицата „Точката над и-то": в раздел „Публикации", подраздел „Печатни медии", секция „От мен" на този сайт.
22.08.2009