Публикации » От мен » Печатни медии
Творецът иска прекалено много от човека
[20 Декември 2006]
Коледни бивалици
Напоследък по-често от обичайното се връщам към детството - толкова далечно, но все по-близко. Ваканциите на село при баба, майката на мама. Още я виждам как точи корите за баницата, а после ги простира да съхнат по креватите върху хартии, които ние с брат ми предварително сме постлали. Усърдно притуряше върху коледната трапеза всичко, което се полага - питка, сърми, мед, орехи, ябълки, чесън, ошаф. Премолитвяше "Отче наш", палеше и свещ и я лепеше да догори бавно върху кутията на стенния часовник, изглеждаща по-скоро като къщичка за птици. Кръстеше се дори, и то не веднъж, нито пък несръчно, а често-често и с добре шлифовани движения. Но беше безбожница! Останала отрано вдовица, очукана от живота, бе загубила вяра в Бога. Ако има Господ, щях ли толкова да се мъча, звучи още в отдавна не детските ми уши? Жена без грехове, а страдание след страдание. Гневях се тогава на Всевишния, и не само защото обичах баба. Ако е толкова всемогъщ, не може ли да въведе поне елементарна справедливост в света, който е създал?
х х х
Години по-късно, вече студенти, се радвахме с брат ми на бутилка "Метакса", която беше донесъл отнякъде. Как миришеше само, а какъв вкус! Опитахме по капачка, предчувствайки хубава вечер. Но точно в 18 стана земетресение. В родината на метаксата, но и Кюстендил се разлюля сериозно. А в 18, 30 - втори трус. Едва след него си дадохме сметка, че за няма и половин час сме пресушили цялата бутилка. И до ден днешен не сме се пропили, но ето, тогава го сторихме. И то не нарочно. Вероятно инстинктът ни е подсказал, че благата са тук, на земята. Може и все още да не сме вярвали, че вечният, при това - истинският, живот е някъде горе. Били сме обаче сигурни в едно - там "Метакса" няма!
х х х
Първата Коледа след 10 ноември 1989 г. Сняг, но и слънце. Под краката скърца, а въздухът е гордо свеж. По-горди и от него от черквата "Света Богородица" в Кюстендил излязоха две-три известни семейства. Новоизлюпени седесари, стъпваха важно-важно, зер, времето беше тяхно - и старото, но и новото. Тежки кожени палта, самодоволни погледи, реплики на висок глас. "Така трябва, нали? - изгледаха ме с превъзходство. - Толкова време не са ни давали!" Бяха по-големи безбожници от баба ми. Тя поне си признаваше, а те фарисейски се преструваха. Години наред все са си същите. Убедени са, че с дребни дарения се изчистват пред Бога. Като индулгенцията при католицизма - плащаш и Господ ти прощава всичко. Кой да им каже, че това не пасва на източното православие? Пък и да им каже, едва ли ще ги промени, ще си останат фарисеи.
х х х
Погребението на великолепния поет Александър Геров се случи на Коледа. Беше толкова заледено, че едва докарах колата си до София. Без да съм имал особени контакти с него, го чувствах близък и държах да го изпратя. В ритуалната зала дори ми дадоха думата. "Словото ти беше шедьовър" - ми каза после Георги Божинов. А аз не помнех нищичко от него, може би защото извираше направо от сърцето ми. Геров поне беше възможно най-праведен, вероятно е в рая. И навярно му е скучно там, защото колцина са достойните. Но не е сигурно, че е там, защото решаваме не ние, а Господ. Твърде вероятно е при последното причастие да е простил на някой от фарисеите, а да е вързал кусури на Геров. Божа работа!
х х х
Миналогодишната Коледа. Пътуваме за София по тъмно, а и в мъгла. В Перник изведнъж фаровете стрелнаха човек на пътя, шофьорът едва го избягна. Може би някой преди нас го беше прегазил. Жена ми забелязала, че шапката му стои на главата, значи е жив! Но кой знае. Ще спреш да му помогнеш, пък ще те изкарат теб виновен, иди се обяснявай после. А и движението е еднопосочно, не можеш да се върнеш. Трябваше за секунди да се реши нещо, всяка следваща кола можеше да смачка човека. Нямах контакти с местния КАТ, имах телефона само на областния управител Иван Димитров. Звъннах му с молба за съдействие. Той се свързал с дежурните и буквално след няколко минутки ми каза, че човекът е жив и здрав, просто се бил напил и си полегнал насред пътя. Някой беше забелязал, че пияните и Господ ги пази. Май наистина е така.
х х х
Фундаментален проблем на религията е липсата на справедливост в земния ни живот. Честният, почтеният, праведният страда, съдбата му поднася низ от изпитания. А другият не само преуспява, но и наглее. Творецът иска прекалено много от човека. Създава го грешен, а после го съди. Уж го дарява със свободна воля, пък го наказва, ако прекрачи канона. Кара го да вярва в царството небесно, без да предложи в земния му живот нито едно доказателство, че то съществува. Дори препълва делника му с безброй примери в противоположната посока. Сигурно затова религията не можа да стане оня мощен фактор, който да направи по-уютно тукашното ни битие. Тя и не си поставя такава цел.
Но зададе ли се Рождество Христово, настъпват чудеса. Дори безбожниците се кръстят, а фарисеите влизат в храма. Праведните укрепват вярата си, че имат местенце в рая, а пияниците си спят най-спокойно на осевата линия, доверявайки се на Господ да ги пази. Защото все пак има нещо, май не може да няма. И ни променя към по-добро. Защото Бог се роди, Коледо!
В. "Република", 20 - 26 декември 2006 г