Публикации » От мен » Печатни медии
Песни за "Златната решетка"
[24 Август 2017]
"Не пей ми се. И защо ли да пея/ в тез години, аз в каквито живея!", проплаква преди век и половина един от водачите на църковно-националната ни борба. "Но защо не съм Славейков, /да заплача, да запея:/ "Не пей ми се, не смей ми се,/ от днес вече ще да блея." Позволявам си да цитирам отговора не само защото авторът му е Ботев. Но тъй като и сега не в примирението е спасението.
Един народ се познава и по песните. Колко
много и как ентусиазирано се пееше в началото на прехода! По улици и площади, в
концертни зали и по стадиони, по митинги и протести, при стачки и барикади
мелодиите се носеха волно и демократично. И не защото Валери Симеонов го нямаше
още. А тъй като светлото бъдеще се беше показало на капиталистическия хоризонт
и масово и искрено се вярваше, че то ще огрее всекиго. Пък и каквото и да се
запееше, все се възприемаше, пряко или косвено, като насочено срещу бившите
управляващи - като се почне от "Времето е наше" и "Комунизмът си
отива" и се стигне до "Утре започва от днес", "Развод ми
дай" и "Последен валс". А за песни срещу старата власт не само
никой нищо няма да ти каже, но може и по-бързо да ти се отвори пътят към
благополучието.
Днес е друго. Каквато и песен да
подхванеш, все се създава впечатление, че е срещу сегашната власт. Лято е,
отиваш примерно на Северното Черноморие, сетивата ти се препълват с възторг от
красивите гледки и ти идва от цялата си душа да подемеш някогашния хит на Мими
Николова: "Калиакра, Калиакра, стара каменна балада сред вълни
неукротими". Но си даваш сметка, че точно там правителството има голям
проблем със забраната за земеделие и строителни дейности в защитената зона.
Собствениците на имоти се бунтуват, премиерът се поти пред тях и им обещава
бостан по бостан и нива по нива да обяснява какво трябва да се направи, за да не
плащаме санкции след решението на съда в Люксембург срещу България. В такъв
момент да запееш "Калиакра, Калиакра" си е чиста провокация срещу
властта. Не е добре да избереш и "Ветрове" от репертоара на Лили
Иванова. Все едно злорадстваш, че вятърните генератори трябва да бъдат
преместени извън защитената по "Натура 2000" зона. Същото е и с
"Вечер бързат делфините" на Йорданка Христова. Сякаш си на страната
на еколозите в конфликта им с правителството за опазването на делфините, мидите
и коралите.
Отиваш по на юг, но и там трябва да си
озаптяваш и душата, и гласа. Да запееш в Слънчев бряг "Тишина" на
Васил Найденов означава да се гавриш с противошумните акции на вицепремиера
Симеонов. Особено трябва да внимаваш с израза "Ти не можеш от мен да се
скриеш, да останеш единствено спомен". Сякаш е насочен пряко срещу диджея
Станчо и подобните му. Където и да заминат, все ще бъдат открити и арестувани,
а уредбите им - конфискувани. Още по на юг пък е нетактично да се пее
"Рокендролът беше млад" на Георги Минчев. Най-вече заради:
"Колко нощи във Созопол сме пяли до зори". Това си е жив призив да се
прескочи вицепремиерската забрана, за което няма как да минеш само с другарска
забележка. Същата опасност те грози и с "Бира, секс и рокендрол".
Не е безопасно да запееш и
"Лихнида кайче веслаше по Охридското езеро". Но не само ако си
отпуснал гласа си в късен час. А и заради подозрението, че искаш да кажеш нещо
не съвсем добро за подписания наскоро Договор за приятелство и добросъседство с
Македония. Например това, че вместо обща история, ще имаме най-напред обща
лотария. Вместо да се уточняваме за царе и войводи, ще купуваме заедно билети.
Сигурно затова военният министър произведе премиера в обединител. Нищо не
обединява толкова, колкото илюзията, че с търкането на билетчета всеки може да
се замогне.
Не се препоръчва и "Батальонът се
строява", въпреки че е сред любимите на министър-председателя. Най-вече
заради пустото "за последен път". Защо за последен път, кой е
Старото, което се уволнява, откъде се уволнява, кои са зайците, които реват,
защо го правят, толкова ли се радват на чуждото уволнение - това са все
въпроси, които в обстановката на повишена подозрителност могат да ти донесат
куп неприятности. Същото се отнася и за "Вече свърши хубавото време",
"Боса по асфалта", "Безнадежден случай"... Кажи-речи всяко
заглавие може да привлече интереса на службите. Няма прошка и за
"Щурците", независимо от полувековния им юбилей. "Но какво да
направим, има по-добри", внушават те. Вярно е, че това парче се казва
"Двадесети век", но толкова ли не вдяват, че вече сме в двадесет и
първото столетие, в което парадигмата е изцяло противоположна. "Няма
по-добри от нас, заявява премиерът на правителствено заседание, просто нямаме
алтернатива". И с това трябва да се съобразява всеки. Защото може да
нагази лука, не само ако той самият пее, но дори и ако качи във фейсбук
изпълнявана от другиго песен. Всеки текст вече е достоен за наградата
"Златната решетка".
Тогава? "Не пей ми се. И защо ли
да пея/ в тез години, аз в каквито живея!", проплаква преди век и половина
един от водачите на църковно-националната ни борба. "Но защо не съм
Славейков, /да заплача, да запея:/ "Не пей ми се, не смей ми се,/ от днес
вече ще да блея." Позволявам си да цитирам отговора не само защото авторът
му е Ботев. Но тъй като и сега не в примирението е спасението.
24 август 2017 г.,
в. „Дума”
