Публикации » От мен » Печатни медии

Защо все още не напускам БСП

[13 Декември 2011]

Статията е от 20 септември 1990 г.

ЗАЩО ВСЕ ОЩЕ НЕ НАПУСКАМ БСП?

През месец май публикувах в „Дума" статия на тази тема. Тогава в заглавието липсваше все още „все още"-то. Появата му сега е белег поне за две състояния на ду­ха: разочарование и надежда. Ще се постарая да аргументирам

РАЗОЧАРОВАНИЕТО

Тежки са неговите камъни. Отронват се един след друг и засядат дълбоко в душата. Като политолог бях в един от малкото екипи, които шетаха из страната, за да обучават предизборните щабове на нашите кандидат-депутати. По­рази ме трагичната липса на борбеност у множест­вото членове и симпатизанти на БСП. Някъде се надя­ваха, че победата, както многократно досега, ще се ус­михне самичка с деветдесет и девет процентовия си бля­сък. Другаде не можеха да се опомнят от цялата тази по­мия, която ни лиснаха в лицето - считаха, че всичко е за­губено. В София пък на обучението не се появиха предс­тавителите на половината общини. В същото време ща­бовете на политическите ни опоненти се инструктираха от врели и кипели в многопартийни избори специалисти. Чудех се къде е прословутият болшевизъм, който така нат­рапчиво ни бе приписван.

Обиди ме реакцията на хора, които цял живот са вади­ли хляба си от партийния бюджет. Някои от тях напускаха занятията на екипа ни още след първия час, не желаейки да се ангажират с предизборната компания. Други точно в този момент се устройваха на стопанска работа и се включиха в изборите само като гласоподаватели, и то Бог знае на чия страна. Трети бързаха да отстъпят удобните си досега служби и службици. Докато бяха престижни и създаваха възможности за облагодетелстване, ръковод­ните постове почти във всеки град бяха монополизирани от представителите на няколко фамилии. След като пос­товете станаха главоболни, фамилиите ги освободиха с откровеното желание друг да вади кестените от огъня. Щом партийното членство стана пречка за престижни наз­начения, издънките на фамилиите напуснаха не служби­те, а партията. Получи се конфузната ситуация 45 години едни да жънат дивиденти от монополното положение на партията в обществото, а когато трябваше някой да оби­ра не облагите, а срама на тази партия, на сцената да из­лязат други, в повечето случаи години наред гонени и прес­ледвани от тези, първите.

Това са два камъка, които с грохот се свлякоха от скло­на на разочарованието и дори да се намерят сизифовци, готови да ги върнат по местата им, те нямат историческо време за тази непосилна задача. А камъните не са самот­ни като падащи звезди. Напротив, склонът на разочаро­ванието има гъстотата на Млечния път. Така например ние сме партия, която цяла петилетка не може да се преуст­рои, промени, обнови, преобрази. Преди 10 ноември ни пре­чеше монополното положение в обществения живот, кое­то създаваше предпоставки не за самоочистване, а за заг­ниване. Сега ни пречи великото противостоене на двете основни политически сили.

Ние сме партия, която в последните месеци редов­но губи инициативата. Това е толкова очевидно, че не е нужно да се аргументира, по-важно е да се каже защо. Защото ние сме партия на указанията и инструкциите - качество, формирано в течение на десетилетия. Качест­во, ценно в периоди на политически подем, но не и в ситу­ация на отбрана, качество, нужно в условията на нелегал­на борба или на политически монополизъм, но не и на иде­ен и организационен плурализъм. Съвременната политическа ситуация изисква самоинициатива, самодейност, а ние по стар и вече безкрайно вреден навик чакаме указа­ния и инструкции от горе. Отстъпихме уличното и площадното пространство на нашите политически опоненти, с безучастието си им съдействахме да плюят и бият наши чле­нове и симпатизанти, наши министри и депутати, позво­лихме „корпусът за бързо реагиране" на Христофор Съ­бев да приложи юмручното право спрямо участниците в Движението за национална и обективна телевизия - едно от малкото движения, които ни симпатизират, допуснах­ме в крайна сметка да подпалят партийния ни дом. И все още като че ли пчелата на лъжедемокрацията не ни е уха­пала достатъчно силно, все още сякаш не е достигнала до нас сгъстената отрова на 26-августовското й жило. До­като чакаме нечии здрави ръце да раздвижат заседнала­та кръв на собствената ни инициативност, ускореното кръ­вообращение на нашите опоненти ражда и пуска в арте­риите на политическото ни пространство толкова много идеи и практически стъпки, че ръководствата им едва ус­пяват да ги приветстват и подкрепят.

Ние не сме партия на изпреварващото действие. Започнахме промяната, но така се вписахме в нея, че вместо да прибираме политически дивиденти, изгубихме голяма част от авторитета си. Не е трудно да си предста­вим с какъв престиж би се сдобила партията, ако по наша инициатива, по наше настояване и без ориенталско про­такане бяхме извели ППО от местоработата, ако бяхме започнали деидеологизацията на духовната сфера, деполитизацията на националните институции, ако бяхме оси­гурили сгради и печат на опозицията, ако след 10 ноември не бяхме вклкзчвали в Политбкзро и в ЦК местни феодали, ако бяхме изтикали на обществената сцена нови, млади, неоплескани от тоталитарната тиня политици, ако... Изб­рояването може да продължи.

Нашата социална промяна, също както съветската перестройка, се обърна срещу партията, която я за­почна, по няколко причини. Най-напред тази партия не разполагаше с някаква що-годе ясна концепция. Мнозина може би ще ме упрекнат, че в конкретната обществено-политическа ситуация у нас, при наличието на силен репресивен апарат главното е било да се принуди Тодор Живков по мирен начин да абдикира - и оттук изготвяне­то на концепция едва ли е било първата грижа на Петър Младенов и реформаторите около него. Бих приел такъв упрек, бих добавил още един - в първите дни след 10 но­ември реформаторският екип вероятно е имал обичайни­те при всяка промяна във върховете проблеми, но не мога да скрия и своето сериозно възражение. Близо месец след датата, която сега наричаме историческа, опозицията ни­то се беше укрепила организационно, нито пък беше отвоювала политически терен. Това беше златното вре­ме за изпреварващи действия на нашата партия. Един екип от сериозни специалисти за броени дни би създал ако не цялостна концепция, то поне списък на най-неот­ложните действия. Подчертавам, за броени дни, защото, от една страна, тук става дума за неизбежни неща, а от друга, за събития, които вече бяха имали своята премие­ра на източноевропейската сцена. Че определени поли­тически промени бяха неизбежни, това се видя от по-на­татъшното развитие на политическия процес. Видя се и още нещо - че не ние, а политическите ни опоненти натрупаха капитал от отстъпките, които БСП така или иначе направи.

По-нататък, нашата партия не успя да озапти собстве­ната си номенклатура. От 10 ноември насам тя непрекъс­нато сторва метани на нейните интереси. А тези интереси са насочени не към ускоряване, а към забавяне, дори към замразяване на реформите, а ако е рекъл Господ - и към реставрация на старото положение. Дори в най-невралгичните моменти след изборите партийната номенклату­ра, макар и превръщаща се в бивша, оставаше вярна на себе си, като изкупуваше имоти и имущества, учредява­ше фирми и кооперации, с което далеч не помагаше на родилата я партия.

На трето място, и това е най-обезпокояващото, мудното ни обновление произтича от умонастроенията, нагласите и очакванията на голяма част от партийната маса. Мнозинството от нея още не е склонно да приеме този социализъм, който в бъдеще е единствено възможен - демократичния. Неслучайно параметрите на този социализъм едва бяха загатнати в приетия на XIV кон­грес манифест. Не можеше тогава да се каже на членска­та маса, че демократичният социализъм е по същество до голяма степен капитализъм със силна социална поли­тика - на нея й предстоеше да съзрява за възприемането на тази идея. Това предопределяше забавения ритъм на реформите и оттук се създаде впечатлението, че партия­та се стреми да задържа дори тези позиции, чието разклащане е въпрос на дни.

Много тежи камъни се откъртиха по склона на разоча­рованието. Например ние сме партия, която още не е пое­ла политическата отговорност за кризата в страната. На практика това означава, от една страна, че сме готови да очерним социализма, но не и партията, т. е. че целта е по-маловажна от средството за постигането й. От друга стра­на, това даде възможност на всеки, който напусна парти­ята, да снеме от плещите си всякаква отговорност и да започне да сочи с пръст тези, които останаха вътре. Отх­върлям упреците за колективна вина на партията, но без поемането на политическата отговорност ние не сме в със­тояние да се пречистим.

Ние сме партия с отчайващ имидж. Намалява влия­нието ни не само сред интелигенцията, но дори и сред не­малка част от работническата класа. Липсва ни въздухът на всеки социален организъм - младежта. Ако гората в творчеството на Л1обен Каравелов „вселява скръб и жа­лост", защото „мирише на младост", то нашите митинги и събрания вселяват скръб и жалост, защото не миришат на младост. И вместо в последните избори да се бяхме доверили на младото поколение социалисти, ние до голя­ма степен останахме верни на максимата „на бой отиват само старците". И така нататък, и прочие.

Някои от нас нахвърляха от падащите камъни Базова­та грамада -

прокълнаха комунизма, марксизма-ленинизма и самата партия и тръгнаха по широкия политически свят да дирят новите си кумири. Други си стъкмиха пер­сонални крепости - седят в уединение и чакат деня, в кой­то партията ще се пречисти, за да изскочат и се подредят за общата снимка. Трети се опитват със старите камъни нови основи да подхванат и недоумяват защо ръбестите им тела не прилягат чинно едно към друго. Четвърти иззидаха в душите си берлински стени между разочарование­то и желанието да останат в партията и се чудят дали ще им стигнат силите да ги прескочат. Именно тези, четвър­тите, имат нужда от аргументи, от надежди и от успеха на първите крачки, за да направят лъвския скок в своя жи­вот и се приобщят към легията на радетелите на по-ната­тъшното обновление в партията. Към тях се обръщам. Как­ви са посоките на

                                              НАДЕЖДАТА        

Триадата е позната: вяра-надежда-любов. И сега в ос­новата на надеждата е вярата. Вярвам в неизбежното. Единствено и само в него. Кое е то?

Неизбежно е утвърждаването на пазарната икономи­ка и в нашата страна. С това неизбежно ще се формира класата на едрия собственик, която ще противостои във всяко отношение - имуществено, политическо, нравстве­но - на бедните и средните слоеве. Придобивайки иконо­мическата власт, крупните собственици неизбежно ще се полакомят и за политическата, за да могат чрез нея да множат богатствата си. До нея те ще се домогнат или ка­то използват десните сили в СДС, или като си създадат нова партия или партии, докато БСП и СДС спорят за пе­толъчката, за депутатския мандат на Радичков и други „суперважни" проблеми. Преди това благодарение на финан­совите си възможности те ще откупят и установят конт­рол върху повечето вестници и списания, върху повечето канали и програми на радиото и телевизията. Манипули­райки чрез тях съзнанието на широките народни маси, те ще си осигуряват необходимия брой избиратели за под­държане на своето господство.

Какви са шансовете на бедния и средния човек в борбата за оцеляване? Той трябва да се включи или да симпатизира на леви партии, които да получават болшинство в парламента и оттам чрез законите, които ще се прие­мат, и главно чрез данъчната политика да изземват голя­ма част от печалбата на едрите собственици и да я насоч­ват към сферите на здравеопазването, образованието, културата, социалното подпомагане и т. н. Тук именно са шансовете на БСП да отвоюва солиден политически терен. И тези възможности все повече се увеличават. Защо?

Историческата съдба на българския народ формира у него силни и устойчиви нагласи към равенство и справед­ливост. В разгара на предизборната борба се видя, че обикновеният човек не е съгласен дори държавният глава да има по-голяма вила или по-обширен апартамент. Утре обаче не някой някъде си, а съседът ни ще бъде богат, той ще кара луксозна кола и ще почива на Канарските острови, неговата любовница ще се къпе във вана с пряс­но мляко, докато собствените ни деца няма да си дояж­дат поради бедност на родителите си.

Така въпросът за различията в богатствата ще напусне сферата на слуховете и догадките и ще се вреже в полето на непосредствените ни и всекидневни възприятия. Този въпрос няма да поражда както досега напрежение само от нравствен характер и няма да приключва с по-силно или по-слабо изразеното ни възмущение. Утре не някой някъ­де си, а съседът ни ще бъде богат и богатството му няма да има икономически неутрален за нас характер, а тъкмо бла­годарение на своята финансова мощ той ще ни впримчи в мрежата си, ще подчини волята ни и по икономически път ще ни принуди да му работим, за да преживяваме.

Нашият народ не търпи да има началник над главата си. Утре обаче предписанията как да се работи и дори да се живее ще идват не от някой образован и кадърен специа­лист, а от богатия съсед, който е натрупал богатството си не поради това, че е най-способен и най-трудолюбив в квартала, а защото по най-безочлив начин е използвал дефици­та в страната, за да умножава „мръсните" си пари. 

Нашият народ тепърва ще почувства какво означава да получиш някакво образование и никой да не е длъжен да ти осигурява работа, да нямаш къде да живееш и ни­кой да не се чувства длъжен да те устройва с жилище, независимо с колко деца на ръце ще влизаш в кабинета му. Нашият народ тепърва ще почувства какво значи да бъдеш бездомен, след като не си успял да върнеш взетия кредит и новата власт по съвсем законен начин те е изх­върлила на улицата.

Нагласата към равенство на нашия народ тепърва ще се пропуква от мощните трусове на бъдещата, невижда­на досега в историята ни разлика в богатствата. Нашият народ тепърва ще усети желязната пета на една новозамогнала се класа, в сравнение с която пипалата на досе­гашната номенклатура ще изглеждат нежни като детски ръчици. Всичко това ще направи народа отново масово възприемчив към идеите на социализма, на социалдемокрацията, ще го накара да почувства нуж­дата от леви партии, които по политически път да отсто­яват интересите му. Всичко това неизбежно ще настъпи и в такъв смисъл времето работи за нас. Но то ще настъпи не веднага, а в близкото бъдеще, сега полосите в общес­твото не са релефно очертани, върху тях е наметнато пок­ривалото на „демокрацията без уговорки", на обещания достоен живот за всекиго, стига само да се отстранят со­циалистите от властта.

БСП не е и не може да бъде единствената лява партия. Погледнато повърхностно, тя може и да се разтури - в ус­ловията на плурализма една партия повече или по-малко не решава нещата. Пък и нали в контекста на неизбежностите определени материални условия на живот пораж­дат определени интереси, както и съответния стремеж за тяхното политическо организиране, т. е. ако не е БСП, дру­ги леви партии ще отстояват интересите на бедните и сред­ните слоеве.

Разбира се, и без БСП ще се съмне, и без нея хората на наемния труд ще стигнат до силни свои политически организации, но този процес ще бъде бавен и мъчителен и ще завърши едва когато капиталът вече ще е циментирал своите позиции в цялостния социален живот. Стого­дишният опит на БСП, макар и да не е изцяло с положите­лен знак, е изключително мощен за нашите условия фак­тор за успешното участие в политическия живот на бед­ните и средните слоеве.

Има поне още една причина за съществуването на БСП не само като парламентарна, но и като масова партия. Събитията в повечето източноевропейски страни, чието население определено има по-висока култура от нашата, поднасят многобройни факти на дискриминация на чле­новете на управляващите доскоро партии. Нямаме никак­во основание да се надяваме, че ако БСП загуби домини­ращото си присъствие в органите на властта или ако из­чезне от политическата сцена, ние ще бъдем предпазени от подобни процеси. Нещо повече, това би било гибелно за гражданския мир, тъй като за разлика от страните в бившия източен блок социалистите у нас спечелиха не 10-15 на сто, а половината от гласовете.

Тогава какво? Не ни остава нищо друго, освен да преобразуваме партията си. Възможно ли е това при тол­кова много разочарования? Пропагандата на СДС внуша­ва две взаимно изключващи се твърдения - че ние не сме партия, а коалиция, и че сме „непоправими". Тъкмо защо­то действително сме коалиция, а не монолитна партия, ние можем да се променим. И можем да правим това с увере­ността, че отнетото ни време все пак работи за нас.

След няколко години ще бъде лесно да се агитира за социализъм, но БСП още сега, в тази неблагоприятна конюнктура, вече има някои решаващи предимства пред своя основен политически съперник. Най-напред, купувай­ки имоти и основавайки фирми, червената номенклату­ра все повече става синя. Нейните икономически инте­реси я заставят да не членува и да не гласува за Социа­листическата партия, която по дефиниция се стреми да изземва колкото е възможно по-голяма част от принадената стойност от собственика и да я насочва за социални нужди. Борбата с номенклатурата е обща задача на демократичните сили и в БСП, и в СДС, но като вътрешен проблем тя все повече става проблем не на БСП, а на СДС. Нашата предизборна пропаганда следва конкретно да разкрива стотиците примери на посиняване на номенкла­турата.

По-нататък, СДС вече не е в състояние да влияе на собствените си лумпени и гамени, а иска да управля­ва самостоятелно страната. Това неразрешимо на този етап противоречие прави съюза особено уязвим в очите на широките маси, боледуващи по спомена за спокойст­вието и сигурността от близкото минало.

На следващо място, разцепването на нацията лег­на като тежък исторически грях върху плещите на лидерите от СДС. Ако Тодор Живков успя да настрои една срещу друга отделните части от населението в съот­ношение 8:1, то седесарските водачи направиха това в ма­щаб 4,5:4,5, като доведоха идейните различия до равни­щето на физическата непоносимост. И независимо кой какви вини ще приписва на в. „Дума", непредубеденото мнозинство на нацията знае кой девет месеца играе вър­ху най-низките човешки инстинкти, не намирайки по-де­мократични призиви от „Долу!" и „Смърт!"

Освен това един от успешните наши предизборни ло­зунги може да бъде „При социализма имаше всичко!". И действително имаше всичко, естествено, според ограни­чените все пак възможности на страната. Вярно, в пос­ледните години имахме и заеми, но пък преди демонтира­нето на социализма бях,ме в състояние, както много дър­жави по света, да ги изплащаме. Някои заслепени от пар­тийни предразсъдъци идеолози ще ни упрекнат в цинизъм - нали според тях социализмът доведе страната до този хал. Ограничеността на този довод изтъкна самият Вацлав Хавел, според когото причините за кризата, в която се намира днешният свят, имат много по-дълбоки корени. Те не са в начина на организацията на икономиката или в някаква конкретна политическа система.

Това са предимства, които далеч не предопределят в полза на СДС въпроса за победата в предстоящите общински избори. Напротив, очертаващите се обективно слабости на СДС ще нарушат политическото равновесие в полза на БСП, а това ще й позволи по-спокойно да се заеме с вътрешните си проблеми. Абсолютно задължител­но в тази насока е да обясним на членската маса и на ми­лионите ни симпатизанти, че шансовете на социализма като обществен строй бяха проиграни през 1968 година, при това с наше участие. Оттук нататък социализмът мо­же да бъде не само привлекателен, но и жизнеспособен не като формация, а като движение към определена сте­пен на справедливост. Всичко това предполага промяна в нагласата на трудещите се, в мотивацията им за участие в политическия процес. Участие, чиято ефективност така или иначе ще се измерва с дееспособността най-вече на Социалистическата партия.

По склона на разочарованието безспорно ще се откър­тват и други камъни. Берлинските стени в душите ни меж­ду желанието ни да оставаме в партията и неудовлетво­реността от състоянието й вероятно още ще расте. Но шансовете ни да я прескочим зависят от възможностите ни да формираме тази нова нагласа у себе си, в членска­та маса и симпатизантите ни. Решаваща роля в това от­ношение ще има предстоящият конгрес. От него в много висока степен ще зависи колко социалисти ще дешифри­рат „все още"-то в заглавието на тази статия като „оста­вам", и колко - като „напускам".

в. „Дума",

20 септември 1990 г.