Публикации » От мен » Печатни медии

Цигари и кръв

[10 Юли 2010]

Колонката на Иво Атанасов в "Дума"

                                   ЦИГАРИ И КРЪВ

   Почти три  десетилетия е пред очите ми. Момче от панелния квартал, чиито родители, както хиляди други, бяха успели със спестените парици  и  с малко кредит да се видят в собствено жилище. Живееха скромно, но достойно, излъчваха спокойствие и дори през ум не им минаваше какво предстои да им се случи.

   Промените ги  заблъскаха като мъртво вълнение. На повърхността сякаш всичко беше постарому, но под нея едва се крепяха на краката си. Кога с работа, кога - без, на минимална заплата, на временен договор, на изпитателен срок. Първа не издържа майката. Пипна рак, рязаха я веднъж, втори път, после - химиотерапия, не й помогна нищо и угасна в мъки. Бащата се усамоти, затвори се, не споделяше  нищо, само по  отеклите очи се досещахме колко безсънни са нощите му. И една сутрин  увисна на  бесило  в общото  мазе. Добре, че съсед се случил наблизо, чул  нечовешките звуци, имал и нож в  себе си, та  отрязал въжето и го спасил. По-точно - отложил края му. Защото несретникът залежа, повече не можа да стане и след няколко месеца си отиде.

   Като се поопомни от шоковете, синът си намери момиче, взеха се и заживяха с надеждата, че лошото е зад гърба им. Дозата щастие обаче, която съдбата им отпусна, се  оказа мъничка, а и не продължи дълго. Детенцето им се появи с проблем и всеки месец, вместо да му се радват, си броят парите за поредните прегледи и консултации.

   Не пуша от 23 ноември 1980 г. Запомнил съм  датата, защото безкрайно трудно отказах цигарите. Оттогава пушачите вече ме дразнят, но ги разбирам. Особено сега, когато повишеният акциз наду цените. Нито могат да се откажат, нито имат пари да купуват. Поне половината търсят цигари без бандерол, в  пъти са по-евтини. И тъй като полицията дебне, не смеят да се запасяват. Живеят ден за ден и сутрин дори съвсем читави люде се щурат като лунатици по улиците, докато си набавят дажбата. И ако видят затворен гаража или капанчето, откъдето се снабдяват, очите им вече ще изхвръкнат от орбитите.

   Та в тази вихрушка се завъртя и  момчето от панелката. Не  като клиент, а като пласьор, последна брънка във веригата. С наивността на абсолютно начинаещ и с грижата на баща, който трябва да намира пари за лекари. Толкова удобен за поредния епизод в полицейската драматургия, че няма накъде повече.

   И един ден това се случва. Униформените не само го спипват, но и  го спукват от бой. Вместо в участъка, момчето се озовава в болница. За себе си ли да къта пари вече, за детенцето ли? Или  за непосилната глоба, която  няма да му се размине?

   Някои първосигнално ще ме укорят, че съм на страната на нарушителите. Те и на Вапцаров биха размахали пръст за неговото „но в затвора попаднал на хора". Големият въпрос обаче е кое превръща децата в престъпници?  Ако Дянков наистина беше икономист от световна величина, за какъвто се самопрепоръчва, нямаше да прибегне до най-балканския начин за пълнене на хазната - като вдигне акциза. Ако разбираше поне малко от финанси, нямаше да подчини бюджетната политика на нереалистичната цел за влизане в зоната на еврото, а след нейния провал - да прикрива неумението си с най-хамалски методи. Ако беше поне малко диалогичен, щеше да чуе предупреждението на опозицията, че действията си ще увеличи не приходите, а контрабандата.

   Политиката на Дянков е инкубатор за престъпници и масло за огъня на нелегалната търговия. Когато за половината пушачи законните цигари вече не са по джоба им, те няма да се откажат от навика, а ще се влеят в нелегалното снабдяване. Дали крайният пласьор ще бъде момче от панелния квартал, от ромската махала или от баровската улица, това има значение само дали и доколко да бъде бит при задържането. Все някой обаче ще бъде.

   Попрището на полицая несъмнено е и тежко, и рисково. Веднъж и дваж ли, противно на всякаква логика, тъкмо униформените бяха изкарвани виновни при усилията си да опазват обществения ред. В такива случаи изцяло ги подкрепям.  Но никога не мога да приема за нормално да вземеш здравето на някого, на когото и през ум не му е минало да ти посегне. Особено когато дори няма физика да се съпротивлява. И когато не можеш или не ти дават да пипнеш ако не големите босове, то поне складовете на едро.

   В такива случаи полицията служи не толкова на обществото, колкото на онези, които са го яхнали с власт или с богатство. Или на некадърни управници, които си въобразяват,  че ни ощастливяват с висок акциз и ред, но всъщност ни тикат към нелегални цигари и кръв.

   Други текстове от поредицата „Точката над и-то" : в раздел „Публикации", подраздел „От мен", секция „Печатни медии" на този сайт.

   10 юли 2010