Публикации » От мен » Печатни медии

Да повярваш в заблудата

[14 Ноември 2009]

                                 ДА ПОВЯРВАШ В ЗАБЛУДАТА

   Защо не пишеш за 10 ноември, ме питаха тази сутрин във Фейсбук. А кое е онова, което в никакъв случай не трябва да пропусна, беше моят въпрос. Как кое – пиши за онези, които ограбиха България.

   Да, това е първата реакция на много хора при споменаването на тази дата. Не демокрация, не свобода, а грабеж. Може би защото с демокрацията и свободата се свиква, бързо се приемат за даденост, а с грабежа примирението все още не е възможно. Друг е въпросът, че за да има сега грабеж, значи преди е имало градеж. И то толкова солиден, че бяха нужни цели 20 години, за да се опоска всичко.

   Честно казано, не ми се коментират онези, които натъпкаха България в джобовете си. За тях е писано предостатъчно, за някои дори – и по надгробните плочи. Любопитно е кои са другите, които допуснаха разкостването на страната ни, па макар и да бяха и да продължават да са мнозинство. Това сме всички ние, които не се обогатихме, но и не попречихме на обогатяването.

   Вече тридесет години живея в блок, обитаван от миньори, шофьори, строители, бръснари, един лекар и тук-там по някой учител. Дойдеше ли събота и неделя, представителите на работническата класа курдисваха маса във входа, играеха карти, лющеха ракия, жените им носеха салати, в един момент ги избиваше на песни – от „Вере, Вере” до „Сиромах съм, сиромах съм”, и така минаваха уикенд след уикенд. Това не бяха уморени хора. Най-малкото не бяха уморени психически. Защото бяха сигурни в утрешния си ден, колкото и банално да звучеше това тогава. Знаеха, че няма да загубят работата си, но дори и това да се случеше, от десет други места щяха да ги поискат. Работници се търсеха под дърво и камък, даже чак от Виетнам ги внасяхме. Това наистина им даваше самочувствие на управляваща класа. За шофьора от седмия етаж беше нормално да взема шестотин лева, когато лекарят от петия едва ги докарваше до двеста. Но пък бяха ларж – при всяка поява във входа ме канеха да пия по чаша.

   Почти денонощните съботно-неделни сбирки продължиха и малко след 10 ноември. Повечето от тези симпатични хора бяха във възторг, смятаха, че тяхното време тепърва идва. Че каквото и да се промени, колкото и да нямат собственост, с която да стъпят в бъдещото пазарно общество, тях нищо не ги застрашава, защото без работника не може, на него фирмата ще разчита, независимо дали е държавна или частна, което означава, че ще продължава да е и на почит, и добре платен. Не вярваха на онова, което години наред им се поднасяше с различните форми на политическа просвета – че капитализмът е общество, чиито закони никой не е успял да надхитри, че тръгвайки по този път, ще се разделим на бедни и богати, на експлоататори и експлоатирани. Като им казвах, че ако поемем надясно, поне половината ще си загубят работата, започваха да се смеят. Опитвах се да докосна родителските им чувства, питах ги как утре ще погледнат децата си в очите, след като със собственото си гласуване са довели нещата дотам, някои да се свържат с проституцията, други да посегнат към наркотиците, трети да станат момчета за всякакви поръчки, четвърти да потънат в отчаяние… Е, ти вече съвсем ни взе за мезе, махаха с ръка те, я по-добре удари една глътка.

   Излишно е да казвам кой излезе прав в спора. Всичко, писано за безработица, мизерия, емиграция, престъпност, проституция, наркомания, дори за посегателство към собствения живот, се сбъдна. Повече от петнадесет години не е имало нито една картаджийско-ракиена сбирка във входа. Сигурно ще се намерят и ракия, и салати, но желание като че ли нямат.  Подтиснати са, обезверени, отчаяни, чувстват се излъгани, дори измамени. Бяха повярвали в заблудата.

   Не е ясно дали и сега, толкова време след началото на прехода, са готови да признаят поне в себе си, че онова, което искаха тогава, всъщност беше повече социализъм. Да се махне някой позабравил се шеф, нагазилите лука да бъдат осъдени, но трудовият човек все така да е в центъра на общественото внимание и грижи, защото той е произвеждащата сила. А чантаджиите много-много да не си надигат главата. Само че повече социализъм можеше да се постигне не с демонтирането на тогавашния, колкото и кусури да имаше. А с недопускането на първобитния капитализъм. Уви, допуснахме го, в комплект с всичките му недъзи. Ние, мнозинството. Защото вярата ни в заблудата беше прекалено силна.

   14 ноември 2009 г., в. "Дума"