Публикации » Интервюта

Не в кафетата е проблемът

[27 Април 2017]

Доста сме преживели, но проблемът не е в кафетата. Не от тях не ни издържат нервите. А от изневярата. На общата кауза. На дълга към родината и избирателя, на партийното другарство. На принципите и ценностите, на морала и традициите. Доверието почти повсеместно липсва. Между съпартийци, между колеги и приятели, между съпрузи дори. Не кафетата са го сринали. И не те ще го възстановят. Поне докато не се решим да ги пием без запис.

 

 

     Не в кафетата е проблемът

   "Хубаво е, дявол да го вземе, кафето през работно време", пееше Тодор Колев в дебютното си парче. А дебютното ми работно място все повече ме убеждаваше, че е така. Бързо се разчу, че знам доста вицове, и отделите все по-често ме канеха да си пият кафето с мен. Бях толкова млад и наивен, че започнах да се възторгвам колко добре е потръгнал трудовият ми път.     Докато веднъж ми позвъниха да отида веднага при партийната секретарка. Изстинах. Дадох си сметка колко много политически вицове бях разказал. Все се е намерил някой, който да ме топне. Защо ми трябваше да обикалям по отделите, толкова ли ми е до пустите кафета? Сега целият ми живот може да се обърка. Ни жив ни умрял, почуках на вратата. И едва влязъл, чух: Ти ще бъдеш Дядо Мраз! Онзи, който раздавал подаръците на новогодишните тържества, напуснал, и трябвало да го заместя. Приех на секундата, но дълго не можех да повярвам, че ми се е разминало. Каква я мислех, каква излезе! И чак се засрамих с колко лека ръка щях да се откажа от кафетата.
   Оттогава, а със сигурност - и години, и дори векове преди това, кафето върши много повече работа от оная, за която се е пръкнало на белия свят. Може би затуй все заради него се упрекваме или с него се оправдаваме. Като се почне от предишното време, в което поканата за кафе с райбер беше с твърде ясен подтекст, и се стигне до началото на сегашното, когато прилошаването на шефа на разузнаването след кафе в президентството е все още с неясен причинител. А в новия век кафето вече върви не с насилие или с отрова, а със запис. Което е почти едно и също. Независимо дали се случва в конгресните паузи, в парламентарните коридори или във фирмените офиси, в медийните нюзрумове или в баровските курорти. Без значение дали е между партньори от НАТО, между имена от едно и също правителство или между съпартийци. Канят те на приятелска или делова среща, а микрофонът или камерата вече са включени. А утре, ако не им вървиш по гайдата, ти казват, че ще стане леле-мале. Викат те на колегиален разговор, а после разбираш, че са те записвали. А когато питаш морално ли е цялата страна да разбере какво сте си споделили насаме, ти отговарят, че е също толкова морално, колкото и да осъществяваш със скрита камера журналистически разследвания.
   Вече дори и сексът се прави със запис. И не само оня, тайният, в някоя хотелска стая или в служебния кабинет. А даже и най-законният, във връзките, чиято история се развива пред очите на всички. И това се върши не само от дебели чичковци, за да изнудват младите си любовници, ако дръзнат да се освободят от потните им туловища. Но и от красиви като жребци младежи, при това - популярни от телевизията. От зарязани приятели на плеймейтки, на адреналинки, на нароилите се моделки и спътнички на футболисти. Че и от нови всеобщи любимци, успели да убедят народа, че го закрилят от мигрантите. Правят клип след клип, а после ги пускат в интернет, та да видят всички с какви лековати момичета са си имали работа. Всеки вече кани и записва. И не защото е напреднала техниката, а тъй като се е изродил моралът. Записват и притискат, а после - кафетата им виновни.
   А те, кафетата, и до днес вървят с вицове. Като този за съпруга, който спипал жена си с друг и го заплашил да го убие. Чакай малко, казал любовникът, седни да пием по кафе.
Аз ще отида в гроба, ти - в затвора, а тя, каквато е шавлива, ще го прави с когото си иска. Какво печелиш? Пили по едно, по две, на третото кафе съпругът отстъпил. След време пак ги хванал и пак взел пистолета. Този път щял да убива нея. И отново: чакай малко, да пием по кафе. Ще я очистиш и ще отидеш в затвора, а аз ще съм на свобода и ще бъда с която си искам. Какво печелиш? На третото кафе съпругът се отказал. Не минало много и пак ги заварил. И решил да се самоубие. И отново чул: чакай малко, да седнем на кафе. Ще се гръмнеш и ще влезеш в гроба, а на нас с жена ти вече няма кой да ни пречи и ще го правим колкото си искаме. Какво печелиш? На третото кафе рогоносецът прибрал оръжието, но отишъл при личния лекар и му споделил всичко. Много си преживял, казало джипито, всеки на твоето място би психясал. Ох, докторе, успокоил се мъжът, а аз се опасявах да не би да ми е от многото кафета.
   Да, доста сме преживели, но проблемът не е в кафетата. Не от тях не ни издържат нервите. А от изневярата. На общата кауза. На дълга към родината и избирателя, на партийното другарство. На принципите и ценностите, на морала и традициите. Доверието почти повсеместно липсва. Между съпартийци, между колеги и приятели, между съпрузи дори. Не кафетата са го сринали. И не те ще го възстановят. Поне докато не се решим да ги пием без запис.

   27 април 2017 г., в. „Дума”