Блог

Спомен от утрешното недоволство

[13 Януари 2009]

Написано преди години, но актуално и сега

                                           ПО ЖЪТВА

   Лято е. Синьото небе сипе огън и жар като в Елин-Пелинов разказ.Отново трепере адска мараня. Отново е тежко и душно.

   Няма го обаче веселото шушукане на житни класове. Златни ниви не се люлеят от край до край, докъдето ти око види. Жътварски песни не се носят на вълни чак до небесата. Тук е само гривият гълъб, но дори и той едва.едва профюфюква с криле, натежали от безнадеждност. Глухо и тъжно е. И някак си страшно.

   Вместо да ни храни, земята демократично пустее. Стигали й 45 години оран, сеитба, жътва. Тук-там се мярка жито, но по президентски ниско. Може би затова комбайнът не пее, а стене нейде в полето. А извадените от музея остри сърпове съскат-проклинат.

   Плевели по седесарски са се впили в царевицата и слънчогледа. Занемарените овошки са унили като бездетни жени. Добитъкът е изклан в името на демокрацията. А изтърбушените стопански сгради късат сърцето като ослепените войници на Самуил.

   Да бе от мор, да бе от чума. Да бе дори от война. А то - от „прилив" на „демокрация". Колкото непонятно, толкова и разбираемо.  Особено като се знае философията на „демократите". Подреденото като китна градина българско село трябваше да бъде разрушено, защото било крепост на комунизма. И сините го разгромиха по начин, непознат в човешката история. Ликвидираха както нито турците, нито византийците, нито хуните са ликвидирали. Последиците от демократичната разправа ще бъдат тежки и продължителни. Опашките за хляб и непосилните цени са само първата фаза. Дали народът ще има сили йощ?

   Мъртвите полета са жива рана, която левицата се опитва да лекува. Вместо да помага или поне да не пречи, виновникът сипва сол. Депутатите от дясно не сещат ни грам вина, че каквото каза техният Александър Йорданов, това и стана. Безочието ги прави яростни противници на всеки опит на парламентарното мнозинство да оздрави земеделието.

   Вместо да поиска прошка от народа за подписания през 1992 г. Закон за земята, превърнал страната в пустиня, президентът се гаври с левицата, като й спира закон след закон. Надали защото все още очаква с връщането на земята селяните да се преродят в милионери. Той никога не е вярвал в това, макар многократно да го е твърдял. А защото за него политическият успех винаги е стоял по-високо от народния хал.

   Ако някой законов текст все пак се промъкне до „Държавен вестник", Конституционният съд услужливо го посича. Брадвата на магистратите реже не само законодателните инициативи на левицата, но и залъка на хората. Конституционният съд обаче нехае, сякаш става дума за експеримент с пясъците на Нубия, а не с прехраната на българина.

   Сега майсторите на разрухата се подвизават като обвинители. Забравили, че безсрамието не краси челата им, те превръщат плюенето в поминък. Грачат като гарвани в парламента, в медиите, по опашките. Щом зърното е кът сега, значи виновни са днешните управляващи. Вчерашните ликвидатори са вода ненапита. Дори се тъкмят да оглавят народното недоволство. Грачат зловещо, за да скрият греховете си. |Гузно подкрепят и производителите, и потребителите. Зърното не трябвало да се изкупува по-евтино от 25 лева за килограм. Но пък хлябът не бивало да е по-скъп от същите 25 левчета. И нито дума кой магьосник ще поеме загубата. Сякаш не са наясно, че това можеше и се правеше единствено от оная държава, в която СДС не съществуваше.

   Лятото е в разгара си. Народът ходи като замаян, но не от слънчасване. Политическата демагогия може лесно да докосне душата му. Надушили жертвата, сините не се свенят да разпалват страстите. Играта с оголените нерви е тяхната стихия, но това не вещае нищо добро. Повярвали, че истерията на времето е покрила злодеянията им със забрава, сините потриват ръце в очакване на скорошно тържество. Това би бил тъжен празник, който ще донесе зрелища, но не и хляб.

   Преди пет години нездравите емоции скроиха нелепа шега на избирателя. Начело на държавата бяха изтикани разсипници, за чиито престъпления сега плащаме всички. Би било не само тъжно, но и опасно, ако нагнетяването на примитивни чувства смачка поуката от тогавашния избор. Крясък на гарвани ще заглуши страната. А когато си възвърнем слуха, ще чуем тихо профюфюкване на криле. Не на гривия гълъб, а на надеждата, напуснала България задълго.

   А може би завинаги.

                                                          Иво Атанасов,

                                                          Вестник „Дума",

                                                          22 юли 1996 г.