Блог

СДС заслужава поздравления за начина, по който избира лидера си

[14 Декември 2008]

Заради Петър Паунов дори бе променен законът, но синият вот не потвърди самочувствието му на национална фигура

Казвал съм и публично, че редовите членове на БСП са трогателно безпомощни да променят нещо във върха й. Каквото и да се приеме, колкото и да се различава от собственото им виждане, повечето подкрепят решенията, несъгласните се примиряват и само една мъничка част тихичко, но постоянно се отлива. От тази гледна точка СДС заслужава поздравления заради начина, по който вече избира лидера си. Прекият вот на всички членове е не просто демократичен, не само активира седесарите, но и в някаква степен възвръща достойнството им и ги прави значими в собствените им очи. Тъй като участието в политиката е доброволен, а не принудителен акт, това е важно за мотивацията на отделния член и здравето на цялата партия. Разбира се, решението лидерът на СДС да се избира чрез пряко гласуване от всички е доста закъсняло. То имаше смисъл преди няколко години, когато синята партия беше в трудно положение и това нововъведение можеше да спре свободното й падане. Сега всичко изглежда като качулка след дъжд, защото СДС вече трайно е под четирипроцентовата бариера, но пък подсказва на други партии, че трябва да разширяват демокрацията в собствените си действия, докато все още нещо може да се поправи, а не когато е безнадеждно късно.

Ако хвърлим поглед отвъд принципа, към персоналията, ще се натъкнем на доста странни птици. За един от кандидатите дори спешно бе променен законът, забраняващ на кметовете да бъдат партийни лидери. Навярно забравил, че стана градоначалник на Кюстендил с купени избори, Петър Паунов взе да се изживява като национална фигура. Щом бил успешен кмет, защо да не поемел отговорността и за управлението на страната? Но кой му е казал, че е успешен? Една година от мандата е твърде малко, за да се направи извод в която и да е посока. А и социологическото изследване, на което той се позовава, по-скоро е доказателство за обратното. Голяма част от анкетираните сочат като най-важни достойнства на Паунов стремежът да се облекчи визовият режим за западните ни съседи и забраната за използване на найлонови торбички. Но първото е моя кауза, към която той се присламчи доста късничко, а второто е резултат от последователните усилия на брат ми - общинския съветник Севделин Атанасов. И ако в личния си вестник "Наблюдател" кметът се кичи със заслуги на други, ако по някакъв начин успява да стори това и в местните медии, то в централните посягането му към чуждото не беше толерирано.

Трябва да се прибави и фактът, че през цялата предизборна кампания миналата година Паунов избягваше да споменава, че е от СДС, а сега изведнъж поиска да оглави синята партия. Такава непоследователност няма как да е успешна. Както и посягането към миналото. Не се прие добре, че човек, който в първите десет години на прехода нямаше нищо общо със синята партия, изведнъж се втурна да издава история на СДС. На този фон напъните да вдигне три пъти рейтинга на СДС, ако стане нейн лидер, изглеждаха смешни и логично изхвърлиха кюстендилския кандидат от балотажа.

Всичко това заслужава да се коментира не толкова заради самия Паунов. Не е изключено неуспехът да го отрезви и да го подтикне да преоцени работата си като кмет. Да се опита да бъде запомнен с нещо свое и добро, а не с безумната си идея да покрие реката, което, кой знае защо, англичаните не са се сетили да сторят с Темза, французите - със Сена, чехите - с Вълтава и даже македонците - с Вардар. Въпросът е в изкуственото самочувствие, с което парите или протекциите от най-високите етажи помпат дебютанти не само в синята партия. Поощрявани за каквото трябва и за каквото - не, такива дейци твърде отрано започват да вярват в собствената си незаменимост, да самопрепоръчват за политици на годината и да си пъхат носа дори в сфери, за които доказано хабер си нямат. Така те неусетно бързо за себе си се превръщат в тесни специалисти от общ характер, ненужни никому от един момент нататък.