Блог

Опонентите в БСП като Бербатов в "Юнайтед"

[10 Юни 2012]

     Опонентите в БСП като Бербатов в „Юнайтед”

   Отношението към опонента е един от критериите за истински политик. Въпросът се е изправял неведнъж и пред мен. Печелил съм лидерската позиция в региона си със зашеметяваща и дори обидна преднина, но, въпреки това, винаги съм се поставял на мястото на конкурентите. Те не са по-лоши от мен, нито пък държат по-малко на  партията. При получаваното на отчетно-изборните форуми почти стопроцентово доверие не е било проблем да ги елиминирам. Пък и по устав единствено председателят може да предлага състава на изпълнителното бюро. Но какво ще постигна с това? Ако им покажа, че не ги желая, как ще искам утре да бъдат активни в предизборната кампания? Разбира се, те няма да стачкуват, пак ще ходят по мероприятия, но едно е да го правят с желание, а съвсем друго - по  задължение. Коефициентът на полезно действие в двата случая е доста различен. С подобни съображения не само ги включвах в бюрото, но и ги налагах за свои заместници. Не бяха благодарни – правеха заговори, организираха ми преврати, но не това е важното и не сервилност съм очаквал. Същественото беше, че са хора с обширни зони на влияние в партията и извън нея и, като ги включвах в екипа си, се чувстваха приобщени към каузата, работеха на пълни обороти и БСП в района постигаше рекордни изборни  резултати.

   В тази посока беше изказването ми пред първия пленум на новоизбрания Национален съвет на БСП. Повторих някои от тезите си от статията „Ще спре ли БСП да се вглежда в себе си?”, публикувана преди няколко дни в блога ми. (http://www.ivoatanasov.info/?inc=page&id=255&pid=254&lang=bg&aid=1279&type=20) Заявих, че оттук нататък би било самоубийствено за партията да продължи да се занимава със себе си. Това вече зависи в най-голяма степен от председателя. Той обаче предпочете да бетонира конгресната си победа, вместо да обедини партията. В предложения  състав на Изпълнителното бюро (ИБ) няма нито един, който да не е бил на страната на Станишев в предконгресната кампания. Това не е полезно, но не е и странно. Още на конгреса лидерът си позволи да иронизира дори двамата, на които дължи най-много – Първанов и Стефан Данаилов. Единия контрира с репликата, че БСП не е бутилка шампанско, нито пък Станишев – тапа, та да я запуши. Макар че какво по-тежко запушване от шест поредни загуби. А за другия каза, че направо е пренесъл Народния театър в НДК, имайки пред вид изказването му. Очевидно едно е да дължиш на някого, а друго е да държиш на него.

   Няма друго обяснение и изваждането от ИБ на Николай Малинов, Георги Кадиев и Ваня Добрева.  Не бе пожален дори Драгомир Стойнев – възпитаник на „Сорбоната”, единственият председател на парламентарна комисия от левицата, свързаното с много надежди ново лице на партията. Очевидно предвиждайки реакциите на лидера, Ламбо подсказа на Стойнев да се оттегли, за да не изгори, но вече беше късно. Не е ясно и с какво друго, освен с верноподаничество, Антон Кутев е  по-добър от Корнелия Нинова, та той остава в ИБ, а тя излиза. Да не говорим, че в ИБ продължават да присъстват дейци, които нямат една победа в живота си, а се напъват да ни бъдат пълководци в особено важния парламентарен вот. Че абсолютно нито един от новия състав не се осмели преди три години да се появи като мажоритарен кандидат. Какво по-ярко доказателство, че личният интерес е победил партийния?  В ИБ няма турчин, нито ром, няма работник, нито земеделски производител, а уж лидерът се стремял да постигне баланси.

   Разбира се, в Изпълнителното бюро има и достойни фигури, за които бих гласувал с две ръце. Но не политическата им  стойност е била водеща за тяхното предлагане. Защото други, също така стойностни кадри, най-безцеремонно бяха отстранени. Впрочем, Станишев е първият председател, който намира за нормално да те пита от кой отбор си. И да те пъхне във фризера, ако не си от неговия. Не мога да си представя, че така би постъпвал Лилов и дори Жан Виденов. Особено пък Първанов, който включваше в ИБ дори най-върлите си противници. Виж, за Живков не ми е трудно да си представя. Никак даже.

   Станишев можеше така да подбере екипа си, че да има пълното право да каже: „Това е моят жест, с който искам да обединя партията!” Той обаче заяви, че е за свободата на дискусиите до вземането на решение и за единодействие след това. Под това изречение би могъл убедено да се подпише всеки привърженик на демократическия централизъм. Само че ефективността на този принцип на функциониране остана назад във  времето. Той беше успешен в епохата на единствената партия, когато ставаше страшно, ако тя те постави на мушката или те изключи от редовете си. В началото на прехода неслучайно заменихме демократическия централизъм с демократично единство. При многопартийната система няма как водеща поведението да бъде дисциплината на страха. Когато хората са убедени, че решението е  правилно, и единството, и мобилизацията за изпълнението му идват по естествен път. Когато обаче с избора на ръководство си узаконил разделителните линии, па макар и да твърдиш, че са прокарани от друг, няма как и сплотеността, и мотивацията да не продължават да бъдат проблем.

   Пред пленума припомних ангажимента Станишев да не допусне реваншизъм. И че това е добре, но не е достатъчно, тъй като БСП е сложна партия, с различни зони на симпатии и влияние и ако те не се чувстват представени в ръководството, не са активни в предизборните кампании. Председателят отговори, че реваншизмът е възможен и от друга посока, не само от него. С други думи, той може да отхвърли нелоялните не към партията, а към него лично, но те да внимават какво правят, защото след взетото  решение са длъжни да единодействат. Който не е отвчера в партията, знае, че реваншизъм отдолу нагоре не може да има. Най-много да има откат, и то в единични случаи  - някои ще дадат тук-там интервюта. И ще бъдат прави да го сторят, защото, ако жадуват истински победа в изборите, няма как да бъдат във възторг от преизбирането примерно на един Кутев в ИБ.

   Повечето няма и това да сторят. Ще работят, но със свито сърце, а не с цялата си душа. Това е пътят, по който БСП доказано се топи. Познавам десетки, които след излизането ми от активната политика престанаха да гласуват за БСП. Казвали са ми го едно към едно – когато съм отивал да ги агитирам за избори или по други поводи. Чрез  членове на секционни комисии от нашата квота съм имал възможност да се убедя, че те наистина вече не отиват до урните. А сигурно още повече са онези, които правят същото, без да ги зная. Като умножим  това по броя на замразените имена и по броя на общините в страната, ще видим колко много леви избиратели не предпочитат друга партия, но и не посягат към нашата бюлетина. Впрочем, това изпъкна и на частичните местни избори в Кюстендил – дори когато ГЕРБ се срива, гласовете на БСП не се увеличават, а също намаляват.

   А колко малко е нужно да бъде мобилизиран този потенциал? И как лековато тази възможност се прахосва! Не само опонентите на Станишев, но даже и онези, които не щат да са в ничий  отбор, са в положението на Бербатов. Нашият най-добър футболист пожертва  дори участието си в националния отбор, за да играе в любимия си  „Манчестър Юнайтед”, но треньорът всекидневно му показва, че не го желае. Пред запалянковците твърди, че цени високо качествата му, но  вместо да го пусне на терена, го държи на пейката.

   За начинаещия в политиката може и да е любопитно дали вътрешнопартийният триумф на Станишев ще доведе и до победа в изборите. Горчивият опит на по-опитните обаче подсказва, че не може винаги да се очаква стоящите по-ниско в стълбицата да бъдат по-отговорни от онези по върховете й. Случвало се е и това, но като изключение, не като правило. Пропуснатият шанс да се сплоти партията няма как да не повлияе зле върху мотивацията на немалка част от кадрите и актива. Лошото е,  че това може да се отрази негативно не само на изборния резултат на БСП, но и на такъв суперважен за България  въпрос като събирането на нужните подписи  за референдум по въпроса за АЕЦ „Белене”.

   Много ми се иска поне веднъж да не съм прав в прогнозите си.  Които ме познават, са наясно, че съм по-искрен от всякога.