Блог

Точката над И-то

[15 Май 2012]

Увод към книгата ми "Алпинистът без въже"

     Точката над И-то

   Увод към книгата ми „Алпинистът без  въже"

   Който не е бил колумнист, няма как да знае колко жесток е този ангажимент. Преди да ме поканят в ДУМА, осем години писах колонки за дайджест „Седмицата". Беше голяма школа за мен да работя с професионалисти като Любен Генов и Лилия Пипонкова. Не променяха нищо в текстовете ми, но някак си невидимо присъстваха в творческия процес и във всеки миг знаех за кое биха ме поздравили и какво няма да одобрят. Пишех с вдъхновение и без да поискам дори стотинка - само за идеята. После сякаш от нищото наизскачаха чевръсти люде, възседнаха идеята - далеч не всички, но не и малцина - и я запресмятаха в бонуси. Парите и постовете се присмяха на словото и аз спрях да пиша. Не от обида, а от загуба на смисъл.

   Още по-късно ДУМА бе поета от ново ръководство и Юрий Борисов ми предложи седмична колонка. Не отговорих веднага не защото няма да се справя, а тъй като бях безкрайно демотивиран. Да напишеш стотици статии, хората да ги четат и да ги цитират, а „отгоре" да чакаш не кой знае какво, а една-едничка добра дума и да не я получиш, никак не е най-прекрасното нещо на света. Същото беше и като се оттеглих доброволно от партийните постове. Дойде функционер от централата и не се сети да отрони дори сричка, а ако ненадейно е онемял, поне с пръсти да покаже на плюс ли е била БСП с мен, или на минус. И то при положение, че за последните години на стария и досегашните на новия век най-високите изборни успехи са постигнати тъкмо от организацията, на която и когато бях общински и областен председател.

   Продев сигурно ни гледа някъде от небето и много се ядосва, каза тогава Юрий, като видя, че съм разколебан. Това беше достатъчно! За всеки, който е бил другар по идея, събрат по перо и колега в парламента с основателя и първи главен редактор на ДУМА, повече аргументи не са нужни. След като Продев с вулканичната си публицистика и неоценимата си заслуга за оцеляването на партията накрая си отиде огорчен, какво остава за по-редови идеалисти като нас!  Носейки непоколебимо кръста си, той завеща на последователите си да работим не за признание, а защото разбираме дълга си. Такава е участта навярно на всеки, който служи на идея, а не на интерес.

   Кръстница на колонката стана незабравимата Лилия Томова, на която първоначално всеки петък в определения час пращах мейлите, а след това - на Ина Михайлова. „Точката  над И-то" до голяма степен отразява същността ми. Не защото съм с болно самочувствие, че произнасям истини от последна инстанция,  а тъй като не лъкатуша в позициите си. От мен няма да чуете днес да кажа едно, а  утре - съвсем друго или даже точно обратното. Мое предимство е, че обикновено не греша в оценките си, но това е във възможностите на всеки по-опитен, стига да гледа реално на нещата, а не през призмата на илюзиите или на баналните телесни  потребности.

   За заглавие на книгата обаче предпочетох „Алпинистът без въже". Тази фигура ме характеризира възможно най-точно. Колкото и да е  странно за онези, които знаят, че залагам на футболни срещи, не съм хазартен тип. Не се хвърлям с главата надолу, обсебен от манията да спечеля. Но когато трябва да се защити идея, кауза или достойнство, не се двоумя да поема риск и да вляза дори в обречени битки. Да увисна над бездната без осигурително въже. Това качество става все по-нетипично за съвременните политици. На последните парламентарни избори например нито един от ръководството на БСП не дръзна да се появи като мажоритарен кандидат. Уж никой не е по-висок от партията, пък когато дойде време да го докажем с действия, масово ставаме по-високи.

   Колонките са подгизнали от болка. Не за нещо лично, а за състоянието на БСП и България. Това обяснява критичния ми, но не самоцелно заядлив патос. Защото съм наясно, че без промяна към по-добро при нас, социалистите, няма да има промяна и в държавата. Вече четвърта година чета във форумите отзивите за „точките над И-то". Някои внушават, че съм станал критичен, защото съм изхвърлен от политиката. Всъщност е обратното - тъкмо защото бях критичен, вече не съм в политиката. Такава поне е последователността във времето,  без непременно да се смята, че едното е причина, а другото - следствие. Авторите на подобни упреци обаче не се влияят от  аргументи, тъй  като разсъждават от гледна точка на това, как те самите биха постъпили.  Те са способни да ме подозират в самовлюбеност, въпреки че точно аз, „самовлюбеният", поех с оставките си отговорността за една изборна загуба, докато други, уж обичащи повече партията, не пускат позициите си, колкото и поражения да са натрупали в пасива си. В състояние са да твърдят даже, че с участието си в политиката съм запушил партията в избирателния си район. Да, бях я запушил с победи, а след мен я запушиха със загуби, но за подобни  критици така дори е по-добре. Ето защо не за тях, а за другите  читатели ще отбележа, че не си позволявам да говоря зад гърба на онзи, за когото се отнася. Най-важното от колонките съм споделял и пряко със Сергей Станишев. А той и до днес не е казал, че не съм прав - нито публично, нито в личен разговор. В същата степен съм бил откровен не само с предишните лидери -работил съм с четирима, но и преди 1989 година. Понякога съм плащал тежка цена, но това не е накърнило убедеността ми, че трябва да говорим, когато нещата са поправими, а не колкото лицемерно, толкова и удобно да се приобщаваме към хора на ругателите, когато обектът на критиката ни вече е загубил поста си.

   Може да е странно, но никой досега не се е поинтересувал как сме успявали с другарите от родния Кюстендил да постигаме най-високите изборни проценти. Впрочем, това е един от проблемите на БСП - демократични сме, всеки има право да приказва, каквото намери за необходимо, налице е дори разноговорене, но в крайна сметка кой трябва да бъде чут? Който няма една победа в живота си или който все пак се е доказал в това най-важно отношение?

   В книгата има много идеи какво и как в партията да се промени. И не толкова в политиката, в програмите и платформите - в тези направления голямата формация не бива да си позволява остри завои. БСП плаче най-вече за нормалност! Отделният деец трябва отново да зависи от собствените си качества, а не от височайшето благоволение, от победите, които постига, а не от отбора, към който принадлежи. Стъпалата в йерархията да се превземат последователно, а не да се скача на най-горните. Тогава и подаването на оставка след поражение няма да се приема като лична драма, а още по-малко - като партийна. Трябва да се премахнат унизителните списъци за кого да се гласува на конгресите. Партията трябва да намери своите истински остриета, които не се провалят на изборите в регионите си. Майсторлъкът в боравенето със словото не е в непрестанното папагалстване колко лоши са другите. Това го може всяка махленска как` Сийка. Въпросът е да се говори и пише по начин, който да променя мнението на хората. Което е далеч по-трудно, отколкото да се асфалтира една улица и дори цяла магистрала, казвам го за онези, които не виждат какво толкова съм направил в политиката.Съумееш ли да спечелиш онова доверие, което да ти позволи да влезеш в управлението, все ще се намери кой да асфалтира улицата.

   В книгата ще откриете не просто симпатия, а неподправена обич към шерпите в партията и към онези хора от градове и села, които някои високомерно наричат „обикновени". Тъкмо заради тях си струва „точките над И-то" да продължат!

           Иво Атанасов