Блог

Защо са ни бягащи от риск лидери?

[24 Февруари 2011]

          ЗАЩО СА НИ БЯГАЩИ ОТ РИСК ЛИДЕРИ?

   Пред общи познати Мая Манолова казва, че докато тя мълчи, аз  непрекъснато я плюя. Тази дума не е от моя речник, но допускам, че се  отнася за безпринципно и безпричинно нахвърляне върху някого, и то на базата не на факти, а на непочтени внушения, полуистини или откровени лъжи.

   Този арсенал от съмнителни средства не ми е присъщ. За който и да е  политик не коментирам нищо, което би могло да се отнесе към личния му живот. Но и не позволявам никому да ми отнеме правото да обсъждам онези негови действия или бездействия, които имат политически смисъл. И не само заради свободата на словото, която мислещият човек ревниво пази. А и защото активността на политиците засяга всекидневието и перспективите на големи групи хора,  което прави критичния поглед върху постъпките им не само необходим, но и задължителен. И вместо да се мръщят и вайкат, участниците в политическия процес трябва да дават отговор.

   Повод за тези редове е фактът, че на последния пленум на БСП в Кюстендил на Манолова е било предложено да се кандидатира за кмет на общината, но тя си е направила самоотвод. Била по-нужна в парламента. Разбира се, името й е било спрегнато не защото някой ей-така, напук, иска да я вади от Народното събрание. А тъй като общинската партийна организация е доведена дотам, да няма кого да издигне.

   Тече четвърта година, откакто съм се оттеглил като областен и общински лидер на БСП в Кюстендил. И втора, откакто съм излязъл от политиката въобще. През този период нито съм търсен за съвет, нито съм се опитвал да опекунствам. С достатъчно опит зад гърба си, а и с подкрепата на високите етажи, Манолова имаше възможност да реализира самостоятелно вижданията си за това, как да изглежда партията в региона.

   В политиката са важни резултатите. Само преди няколко години Кюстендилската организация печелеше най-големите изборни успехи за БСП в страната. Днес тя е не само с най-малкия брой гласоподаватели за целия преход, но и дори няма ресурс да се яви на предстоящите местни избори със свой кандидат, а ще търси непартийна фигура. Редно би било да се даде отговор защо е така? Какви са причините да се стигне дотук? Това обаче няма да се случи. В нашата партия вече не само не се поема отговорност, но и не се търси. Ето защо по-реалистично е да се прецени какво е най-удачно да се прави занапред.

   Да се търси непартийна кандидатура е безперспективно. Първо, няма време тя да бъде наложена на терена, изборите чукат на вратата. Второ, ако се уговори някоя от известните вече фигури да бъде подкрепена от нас, ще бъде трудно в такъв кратък период тя да бъде припозната от избирателите ни като наша. Трето, кандидатът за кмет обикновено е и водач на листата, с което помага да се привлекат повече гласове за разпределение на съветническите места. Ако начело на листата ни е непартийна личност, този ефект няма да се получи. Четвърто, ако подкрепеният от нас непартиен кандидат все пак победи, не е сигурно дали ще можем чрез него да реализираме общинската си политика, особено пък ако си е завоювал популярност и авторитет, преди да се сближи с нас.

   Всичко това можеше да се избегне, ако след моето оттегляне за общински председател на БСП беше избран този, когото виждахме в бъдеще като кандидат за кметското място. През тези три-четири години той щеше да опознае партийните ни организации, а и те – него, което е изключително важно за мобилизирането на твърдия електорат, щеше да стане наясно не само с проблемите на кварталите, селата и общината като цяло, но и да си изработи виждане как да бъдат решавани, щеше да има поводи да влиза в медиите и да стане познат, прозрачен и предвидим за избирателите. Това обаче не беше сторено. И тук е излишно да се пита защо, тъй като никой не гори от желание да отговори.

   При това положение най-логичният ход е рискът да се поеме от лидера. Не като наказание за това, че не си е свършил работата, както трябва, а като силен и може би последен лост да се активизира избирателският ни корпус. Така постъпи преди десет години тогавашният председател на БСП Георги Първанов. След тежката загуба от НДСВ на парламентарните избори през юни 2001 г. той не потърси непартийна фигура, зад която да се скрие на последвалия президентски вот, а се яви лично пред съда на гласоподавателя. Ясно беше, че ако загуби, трябваше да се оттегли от постовете. Никой, дори самият той в тогавашната ситуация не вярваше, че може да спечели. Но тази саможертва мобилизира партията. Тя почувства, че въпросът е почти на живот или смърт,  вдигна се на крак и в крайна сметка Първанов стана президент, с което и самата партия беше спасена.

   Поемането на такъв риск е нужно сега и в Кюстендил. Нищо друго не е в състояние да стресне партийната организация от първия до последния човек. Уви, вече стана ясно, че този риск е отклонен. Още по-лошото е, че не е за пръв път. Сега мотивът е, че Манолова е по-необходима в парламента. Макар че няколко речи повече в пленарната зала едва ли могат да бъдат по-важни от оздравяването на доскоро най-успешната по изборни проценти организация на БСП в страната.  Преди две години имаше предложение освен водач на листата, тя да бъде и мажоритарен кандидат за Народното събрание. След като е национална фигура, това трябва да дава дивиденти и в регионален план. Когато моя милост беше острие на парламентарната група, това носеше плюсове и на Кюстендил и ние печелехме най-високите проценти. Защо и авторитетът на Манолова да не повлияе положително върху резултатите в Кюстендил? За съжаление, преди две години тя не се съгласи да бъде и мажоритарен кандидат. Преди това пък отказа да мине през тайното конгресно гласуване, а предпочете да влезе в Националния път по заобиколни пътища – чрез делегиране от района.

   Добре е в годината на два вота да не се занимаваме със себе си, а да работим дружно за тяхното спечелване. Сигналът за това обаче трябва да дойде от тези над нас. Не толкова с премълчаването на едно, друго или трето, колкото с решения, които да водят към успеха. И когато видим, че ни тикат по грешен път, трябва да го кажем, докато е време. Посочените тук факти дълбоко смущават. От тях става пределно ясно дали ти си нужен на политиката, или тя – на теб. Те са част, и то немаловажна, от обяснението за срива на БСП в Кюстендил. И колкото и да си добронамерен, започваш да се питаш защо са ни лидери, които бягат от риск?

   Естествено, и на този въпрос няма да последва отговор. Но той се подразбира.