Блог
Второ писмо до групата "Иво Атанасов - Президент"
[10 Януари 2011]
Един наритан е колкото петима ненаритани
ЕДИН НАРИТАН Е КОЛКОТО ПЕТИМА НЕНАРИТАНИ
Мили приятели,
В първото си писмо отбелязах, че повечето от вас, особено стоящите далеч от политиката, ви чака голямо разочарование. Имах пред вид начина, по който отляво ще бъде взето решението кой да бъде кандидатът за президент. В това тепърва ни предстои да се уверим.
Животът обаче отново доказа, че е по-сложен от представите ни за него. Ненадейно се появи разочарование, което не калкулирахме в предварителните сметки, може би защото носи доста белези на „приятелския” огън. Една персона нарече публично вас, моите почитатели, „клеветници” и „драскачи”, а мен обвини, че не пестя енергия да плюя срещу нея. Нека оставим настрана изразните средства, те са въпрос на личен капацитет, който няма как да е висок при всеки. Да обърнем внимание на факта, че това е дамата, за която дадох всичко от себе си да стане депутат и член на партийното ръководство. Казвам го без никакъв намек за признателност - след толкова години зад гърба си съм наясно, че за някои тази дума е съвършено непозната. Припомням фактите, за да се види, че нямам мотив да бъда срещу нея лично. Ако съм искал да правя нещо, щях да го сторя непосредствено след последните кметски избори, вече всички знаят защо. Вместо това, поех чуждата вина и й отстъпих всичко. Да се твърди, че правя кампания срещу нея като личност, и то две години след като съм излязъл от политиката и не ми се връща в нея дори и на сън, означава съвсем да си скъсал с реалностите.
Разбира се, въпроси не от лично естество, а чисто политически, съм задавал и ще задавам. Това е мое уставно право, което при тежкия електорален срив се е превърнало дори в задължение. В близките дни примерно аргументирано ще попитам как стана така, че след като пое най-успешната по изборни проценти организация в страната, другарката я доведе дотам, да няма кого да издигне за кмет, а да се озърта за надпартийна кандидатура. Това обаче няма нищо общо с групата „Иво Атанасов – Президент”. Тази размяна на мнения се разгръща на общата стена и всеки с профил във фейсбук може да развива една или друга теза според собствените си виждания. И това по никакъв начин не ангажира групата. Толкова е елементарно за разбиране, че е нелепо да се обяснява въобще, камо ли на 21-ата година от демокрацията. И то точно на другарката, която на конгреса преди две години се изказа остро срещу „свещените крави” в партията. Или за нея трябва да се прави изключение?
Сергей Станишев например е отнесъл тонове критика - и от чужди, и от свои, включително и от моя милост, и още ще отнася, но не си е позволил да звъни на журналисти, да им иска обяснения, да им държи конско. И само той ли? Над нашата героиня обаче трябва да има чадър. За нея сме длъжни да осигурим зона, забранена за критика. Защото иначе лошо ни се пише. Подразнена от някои коментари, повечето от които така и не успях да прочета, защото преторианците й побързаха да ги изтрият, тя посочи групата ни и призова: „Нека ги наритаме!”
Човек може много да се чуди на такова изпушване. То се родее само с Надкиното: „Да нахраним журналистите!” И дори е своеобразно негово продължение: който не желае да бъде нахранен, да бъде наритан. Повече от странно е, че персона на толкова високо ниво в йерархията може да устреми жилото си вътре в партията, а не срешу външните опоненти. И то в момент, когато всички очакват от нея най-сетне да постигне победа срещу политическия съперник, и то не в производството на думи, а на терена на изборите.
С паролата: „Нека ги наритаме!” се откри жестока кампания. Звъни се на хора, отправят се предупреждения, искат се обяснения защо не харесват другарката, правят се внушения да излязат от групата. Около тридесет се огънаха и напуснаха. Броят им бе компенсиран само за два дни с новоприсъединили се членове. Другите близо три хиляди останаха. Колкото и да си сдържам емоциите, не мога да не ги поздравя и да им кажа: горе сърцата! Един наритан вече струва колкото петима ненаритани!
Макар и групата ни да е посочена с палец надолу, както в Древния Рим велможите са решавали съдбата на гладиаторите, тя ще издържи. А на другарката ще припомня, че знакът на БСП е палец нагоре. Защото това е символът на живота!
