Блог

И да излезе Сергей от химическото, какво от това?

[29 Септември 2010]

Проблемът е, че няма ореол на победител

 

      И ДА ИЗЛЕЗЕ СЕРГЕЙ ОТ  ХИМИЧЕСКОТО, КАКВО ОТ ТОВА?

 

   Неведнъж съм отварял дума за нездравословния лидероцентризъм в нашата уж не лидерска  партия. И неведнъж съм получавал болезнени доказателства. Последното дойде от Габрово. Във фейсбук-профила на местната БСП бе публикувано становище  от съвместно заседание на три основни партийни организации. В него се изразява надежда, че на 16  октомври делегатите на конгреса няма да се занимават с резултатите от миналогодишните избори, нито пък да търсят виновни, да искат оставки и прочие лидеронеугодни действия. Признава се, че вероятността ГЕРБ да спечели и двата избора догодина е много голяма, но  отсега се отправя предупреждение и за това да не се търси отговорност, нито пък да се настоява  за оставки. С други думи, накъдето и да погледнем - и назад, и напред във времето, може да  трупаме загуба след загуба, но сакън, лидерът не трябва да се пипа.

   Подобни етюди по верноподаничество - нека приемем, че са спонтанни - помпат силикон в  самочувствието на председателя. Наскоро той дори  сподели  в  Перник, че хората гасели телевизорите, като  го видели, или пък го псували. Но това било миналата есен. Сега положението било  променено.

   Бог ми е свидетел, че отдавна съм простил на Сергей всичко, което ми е причинил - и  като на член на партията, и в  личен план. От  сърце му желая час по-скоро да  излезе  от химическото чистене на времето, ако е  възможно - още утре  дори. Но какво от това? Социалистите от Габрово сами признават, че ни чакат нови загуби. Макар и да не искат да го артикулират, в определени слоеве на съзнанието си те са наясно, че Станишев няма ореола на победител. Не е той лидерът, който може да води партията към изборни успехи.

   Основание за този извод е не само загубата в  последните парламентарни избори, нито пък провалите в двата евровота. В деветгодишния вече мандат имаме спечелено президентско състезание, което се дължи донякъде на председателя на партията, но неизмеримо повече  - на кандидата ни за държавен глава: както на личните му качества, така  и на умението му да привлече широка коалиционна и обществена  подкрепа. Налице са и два местни вота, които всеки пресмята по  начин, напомнящ отчитането на представянето ни в олимпиадите в предишната епоха.  Когато взимахме достатъчно злато, сребро и бронз, правехме класиране по броя на медалите. Когато обаче имахме повече места след третото, в така наречената „призова шестица", за нас по-важно беше класирането по точки.  Та и  на двата местни вота прегръщахме критерии, по които излизахме  победители, макар  реално съотношението между нас и опонентите ни да бе петдесет на петдесет.

   Единствената  „чиста" от гледна точка на влиянието ни като партия победа е тази в парламентарните  избори през 2005 г. Нека не забравяме обаче, първо, че това бе  най-слабият  успех за целия 20-годишен  преход. Абсолютно всички други победители взимаха много повече от нашите 82 места в парламента. Например Филип Димитров спечели през 1991 г. 110 депутатски кресла, Жан Виденов  през 1994 г. - 125, Иван Костов през 1997 г. - 136, Симеон  Сакскобургготски през 2001 г.  - 120, Бойко Борисов  през 2009 г. -  116. Второ, този незадоволителен резултат, принудил ни да влезем  в  Тройната коалиция, дойде след  цели два мандата  в  опозиция, при това - когато партията беше във възходяща фаза. Трето, изборите през 2005 г. бяха сред малкото „нормални" - харизмата на бившия цар вече беше залязла, а тази на ББ  още не беше стъпила на политическия  подиум. Просто да ти е драго да се явиш на вот, който не е предрешен от всепомитащата вълна на някой  нов месия! И въпреки това - най-слабият резултат за всичките години след промяната! „Кой колкото си може, Майсторе!" - казваше големият художник Владимир Димитров. Нашият майстор толкова си може. Това заключение никак не подценява действията му като  премиер. По-скоро е  обратното -   доброто,  което стори като министър-председател, се  използва за замъгляване на неумението му да води партията към  победи.

   Ако една формация обаче, особено пък БСП, така ще се примирява със загубите, какъв е смисълът от нейното съществуване? Този въпрос  не се задава.  Смята се дори за  неприличен, а  авторите му - за  провокатори. Отговорът пък се посреща на нож. Щом обаче извиняваме ръководството не само за миналите, но и за бъдещите загуби, ние, осъзнато или не, сме се съгласили партията да функционира за благото  на  шепа хора в нейния  връх.

   А  тя,  тази  шепа,  не само  е  доста  наясно с тази наша слабост,  но и умело я превръща в своя сила. Ето, за Пловдив почти официално се казва, че ще подкрепим избрания с бюлетината на ВМРО  досегашен кмет. Това  сигурно ще се повтори дори в градове, в  които кметовете и сега  са наши или  могат отново да победят като наши кандидати. И може би пак ще докараме нещата до петдесет на петдедсет, с което отново да се провъзгласим за  победители. И да направим  извода, че  вече сме си възвърнали общественото доверие. Което ще позволи на шепата във  върха да запази местата си. Макар че в общините ще сме сдали доста  позиции в съвсем  буквалния смисъл. И че, губейки физиономията си в твърде широки и направо непривични за нас формати за подкрепа, ще имаме значително по-малко участие във властта. Това отдавна не притеснява тези отгоре.  А вече  не вълнува  и  онези отдолу. И няма как да е другояче, щом дискусията в една партия се е смушила между свещеното „Няма кой!" и шокиращото „Колкото процента вземем - толкова!"