Блог

Любовта към загубите не ми е по сърце

[03 Юни 2010]

Защо пропускам конференцията на БСП в Кюстендил

ЛЮБОВТА КЪМ ЗАГУБИТЕ НЕ МИ Е ПО СЪРЦЕ

      В събота е поредното заседание на общинската конференция на БСП в Кюстендил. Делегат съм, но няма да отида. Сигурно ще има различни версии за отсъствието ми, но който се интересува от истинските мотиви, а не от онези, които ще ми бъдат приписани, нека прочете споделеното тук, в личния ми блог.

   На онези, които ще кажат: „Какво пък иска този?”, отговарям веднага: „Нищо за себе си!” Ако исках нещо лично, ако копнеех за утвърждаването на собствената си правота, ако наистина бях самовлюбен, както някои ме упрекваха, идеалният момент за лов на рибки-бананки, по израза на Селинджър, беше след провала на местните избори преди три години. Тогава някои от нас до такава степен се бяха оплели в мрежата на не наши интереси, че посочването им с пръст беше най-лесното нещо на света.

   Вместо това, веднага след загубата подадох оставките си от партийните постове. Никой не ми ги беше поискал, навярно защото в политиката далеч невинаги може да се побеждава, но пък не биваше да се правим, че нищо не се е случило. И когато онези, които трябваше да се оттеглят заради изборния срив, мислят първо за себе си, а после - за партията, отговорността се поема от този, който е над тях в партийната йерархия. И аз я поех.  Моите оставки се оказаха единствените реални в цялата БСП. Всички други бяха или театрални – депозирани, докато мине бурята, а после - оттеглени, или частични – с отказ от някой пост, но със запазването на друг, или въобще не бяха подадени.

   Силни емоции ме свързват с Кюстендилската партийна организация. Когато я поех, тя беше във втората половина на класирането по изборен процент за БСП, но постепенно и с общи усилия я доведохме на два пъти до най-високия резултат в цялата страна. Намериха се обаче нови сили, които ни упрекнаха, че всъщност никога не сме правили избори „като хората”. И откакто взехме да ги правим „като хората”, бяхме смазани и на местните избори през 2007 година, и на парламентарните миналото лято.

   Това не попречи на лидера на БСП да ни даде отлична оценка за представянето ни в миналогодишния вот за Народно събрание. Макар че тогава бяхме с най-малкия брой избиратели за целия преход. И въпреки че не дочакахме такива ласкави думи, когато наистина ги заслужавахме като първи в България. Тази любов към загубите, подмяната на критериите и загърбването на принципите не са от вчера. Те тръгват от върха и намират своите подходящи изпълнители в подножието на партията. Вече сме стигнали дотам, никой, ама нито един член на Изпълнителното бюро на Националния съвет да не смее да се яви като мажоритарен кандидат. А някои от тях се боят дори от състезанието вътре в БСП, заобикалят ситото на тайното конгресно гласуване и влизат в централното ръководство по силата на една или друга квота.

   Въпреки това, в продължение на години се опитвах да внедрявам шампионски дух в Кюстендилската партийна организация. Да показвам, че има смисъл да се работи не само всеотдайно, но и принципно. И успехите не закъсняха. На предишното заседание на общинската партийна конференция обаче се случи нещо много тъжно. Двама от нас, за които навремето бяхме работили много да станат съответно кмет и депутат, а сега се бяха изявили като автори на нашата драма в кметските избори, бяха посрещнати и изпратени от делегатите с… овации! В този миг почувствах, че всичко ценно, което съм се мъчил да вградя в основите на нашата партийна организация, се е сринало. Че лошото бързо побеждава доброто и че победите му са за дълго.

   Любовта към загубите не ми е по сърце. А и нямам сили да видя любимата си партийна организация отново в подобно състояние. Някой ден може би ще си възвърнем вкуса към победата. И ще си дадем сметка, че няма как да ги постигаме с хора, които по една или друга причина са станали символ на загубата.