Публикации » От мен » Печатни медии

По-добре рошави мисли от вчесани

[19 Септември 2009]

Колонката на Иво Атанасов в "Дума"

 

   В миналата събота отбелязах, че месец преди конгреса дискусията в БСП не е започнала или, доколкото я има, се плъзга по емоциите, вместо да се порови във фактите. Че избягваме да анализираме споделеното, но не забравяме да замерим с етикети автора му. Само минутки след появата на текста в интернет във форума на „Дума" цъфна отзив, сякаш специално поръчан да илюстрира тезата ми. В него се посочваше какво рошаво момче съм бил и как БСП ме е шлифовала и отгледала в парламента, пък сега съм толкова дребнав и злобничък. Аз бях показал с числа, че при сегашното партийно ръководство имаме най-слабата победа и най-силната загуба за целия преход, а читателското мнение се занимаваше с... алаброса ми.

   Трудно е да се преброи колко пъти съм изразявал признателността си към партията и по-точно към редовите й членове, които не само години наред са ме подкрепяли, но го правят и сега. Благодарение на тях през 1991 г. стана възможно Кюстендил да наложи рошавото момче за водач на листата. Тогава и в следващите няколко години имаше демокрация в партията, нейните членове се съобразяваха с избирателите, а не с началството. Сега това няма как да се случи. Дори и когато сам отстъпиш позициите си, както го сторих преди две години, няма никакви гаранции, че ще ги заеме точният човек, който да постигне поне част от успехите, с които си се отблагодарил на партията. Сигурно е по-скоро, че ще стане точно обратното.

   Тъкмо затова не е чудно, че опитите за анализ, базирани върху обективни показатели, се шамаросват с упреци и се подменят със заклинания. Внушава се, че авторите им са все мераклии да стоят на завет в парламента, а някои дори поглеждали към председателския пост. Квалификациите се подхвърлят от хора, които при толкова загуби една оставка не подадоха, а пазят столовете си като Панагюрското съкровище. Докато са така вкопчани в позициите си, най-малкото не е добър тон да укоряват другите в кариеризъм.

   Подобно отношение към правото да изразяваш мнение не е чуждо и на най-отговорния в партията. Наскоро в интервю лидерът подреди онези, които му опонират, в няколко групи. Първите през целия мандат градили популярност на гърба на БСП. Други пръста не си мръднали за кампанията в очакване на изборен провал и реванш. Трети се чувствали обидени и сега си казвали премълчаното. Имало и принципни разминавания за политиката на партията.

   Както забелязваме, липсва група, която хем да е критична, хем да е читава. Двете качества сякаш са несъвместими. Ето защо държа председателят да каже в коя категория ме поставя. След като знае, че съм работил като за световно за всички избори, че не съм си формирал авторитета за сметка на БСП, че не съм мълчал, а съм казвал нещата едно към едно - и лично на него, и на пленумите, докато имаше смисъл да се говори на тях, че винаги съм гледал да се натоваря с отговорността, дори и когато не съм пряко виновен, както беше при оттеглянето ми от партийните позиции след местните избори. Че съм излязъл от политиката и нямам амбиции нито за постове, нито за топли местенца.

   Като мен са мнозина. Като кажем нещо, което не се харесва на председателя, това не означава, че сме против партията. Не сме и срещу него. От нашата камбанария фактите могат да се погледнат с оная безкористност,  способна да направи  достатъчно разумна преценката за това, което трябва да се предприеме. Изводите ни може да са рошави, но са точни, защото са освободени от личния интерес.

   Ето, не опонирам на онези, които смятат, че управлението ни е било успешно - то наистина е белязано с много плюсове. Не влизам и в спора дали Станишев е провален като лидер, или не. Уви, това вече не е важно. Големият въпрос е, че доверието към нас го няма. Издишало е, стопило се е, под санитарния минимум е паднало. Може всичко друго да ни е шест, нямаме ли доверие, няма да имаме и успехи. Някои се надяват, че докато сме в опозиция, ще го напомпаме. Ако погледнем назад обаче, ще видим, че който веднъж си е отишъл от премиерския пост, не е успял да си възвърне одобрението на обществото. Без значение дали е Филип Димитров или Жан Виденов, Иван Костов или Симеон Сакскобургготски. Кое е онова, което ще позволи Станишев да бъде първото изключение? Ако някой има аргументи в тази посока, нека ги сподели и ще гласувам с две ръце за нашия лидер. Но ако не успее да го стори, нека не анатемосваме рошавите мисли. Те може да са дразнещи, но са полезни, за разлика от вчесаните.

 

   Други текстове от поредицата „Точката над и-то" в: раздел „Публикации", подраздел „От мен", секция „Печатни медии" на този сайт.

   19.09.2009