Публикации » От мен » Печатни медии

Криене зад гърба на Станишев

[18 Юли 2009]

Колонката на Иво Атанасов в "Дума"

Като му додея да чака, едно  момиче реши да поеме отговорността за изборния провал на БСП. То обяви във Фейсбук, че се нагърбва с вината, след като онези, които трябва да го сторят, не се сещат.

Не щеш ли, към клуба на виновните се притури и една депутатка,  бързаща на  всяка манджа да е мерудия. „Аз  поемам също моята отговорност - писа тя на стената във Фейсбук, - но имаме и правото на поправителен преди крайната оценка."

И „поправителният" започна. За нула време бяха осигурени декларации  до „Позитано" 20 от областния и от повечето общински съвети на БСП, и все в подкрепа на Сергей Станишев. Че и от името на ветераните, на жените социалистки, и на кого ли още не. Че като заваляха предпленумно декларации и от други райони на страната, та цяла неделя.

Каква е тази любов към загубите, би се удивил всеки външен наблюдател? Кому са нужни тези обръщения, би се учудил и запознатият отвътре с проблемите в БСП? Нима има някаква заплаха за Станишев, та сме свидетели на такава чутовна загриженост?

В този Национален съвет на БСП въпросът за поста на сегашния лидер не стои. Вярно, оставката му бе поискана от едни или други зони на партийния елит, но пък съставът на ръководния орган е верен, подбран бе с раздадени листчета преди тайното гласуване на последния конгрес. Тогава не можа да се постигне сто процента успеваемост, делегатите в един момент прозряха истинските намерения и отказаха Националният съвет да се попълни с втори тур, а предпочетоха вишегласието, но и това съотношение на силите е достатъчно за защита на председателя.

Има и още нещо. Не може след четири и даже осем години мълчание по пленумите изведнъж да се скочи за оставка. За редовите членове това идва като гръм от ясно небе. Те не са били свидетели на борба на мнения, та да са в състояние сега да преценят кое от тях е било правилно. И искането за оставка на лидера по-скоро ги сплотява зад него, отколкото да ги настройва към размисъл. Янаки Стоилов, Татяна Дончева, Костадин Паскалев, Добромир Гущеров, Красимир Премянов, Георги Кадиев, Георги Близнашки, моя милост и  още неколцина, макар и твърде различни помежду си, сме си казвали навреме, каквото мислим. Правили сме го, когато е трябвало, когато нещо е можело да се промени. За която и да е партия, особено за по-трудно подвижна като нашата, това е малко, дори нищожно. Днешните действия на почти всички други са закъсняла смелост, която няма как да бъде подкрепена нито от достатъчно членове на Националния съвет, нито пък от конгреса, независимо дали ще е извънреден, или редовен.

Защо е тогава това строяване на полкове и дивизии преди днешния пленум, сякаш отиваме на война, а не  на дискусия? Защото организаторите на тези декларации са притеснени не толкова за Станишев, колкото за себе си. Внушавайки, че лидерът е в опасност, те отклоняват вниманието от резултатите в собствените си райони, в които процентите ни са намалели двойно  и сме станали  трета и дори четвърта политическа сила. Потулват и въпроса за собствените си оставки. И трупат актив за нов мандат. Зер, след като са със заслуги за оцеляването на  Станишев, не може той да не им се отблагодари, като ги пусне на „поправителен" за следващия парламент. Ето как в техните очи партията е като пирамида,  в която ниските нива съществуват, за да подкрепят личните каузи на все по-намаляваща част от елита.  Тези хора ще са доволни и на 10 процента в бъдещите избори, защото, криейки се зад гърба на  лидера, се надяват отново да са вътре.

На днешния пленум нужният разговор, уви, няма да се състои. Ето защо не намирам смисъл да участвам в него. Не губя обаче  надежда, че все  някога ще му дойде времето. Що се отнася до организаторите на декларациите, нека ги попитаме по най-простичкия начин: щяха ли да са толкова усърдни, ако бяха оставени като мен да са само мажоритарни кандидати и ако бяха изгорели до един? Въпросът, както се казва,  е  реторичен, защото всички знаем отговора. И те го знаят.

Други текстове от рубриката "Точката над и-то"