Публикации » От мен » Печатни медии

Мълчанието на една партия

[10 Октомври 2009]

Колонката на Иво Атанасов в "Дума"

          МЪЛЧАНИЕТО НА ЕДНА ПАРТИЯ

   Преди две години много организации в страната бяха издигнали кандидатурата ми за първите евроизбори, някои от тях - дори за водач на листата. Бях наясно, че на тази възраст няма кой да ме пусне тепърва в сферата на междудържавните отношения, след като не ми го бяха позволили преди доста време - в началото на пътя ми в политиката. Не бях и много убеден, че трябва да сменя ангажиментите си в Кюстендил и София с такива в Брюксел и Страсбург. Но в номинирането ми в различни кътчета на страната нямаше никаква режисура и тъкмо затова  подписах документа за съгласие. Доверието на хората към мен беше налице, а то толкова трудно се печели,  че е грехота да го навиваш и отвиваш на пръста си като синджирче. Споменавам този епизод заради реакцията на колегите ми от парламентарната група, когато на пленума научиха, че ме няма в листата. Почти всеки от тях намери начин - с позвъняване, с есемес или в кулоарите на „Позитано"  -  да изрази своето учудване и дори негодувание. В залата обаче всички мълчаха и гласуваха единодушно.

    Това ме върна в  1980 г., когато в Кюстендил ми се нагледаха да ме освободят като секретар на Комсомола, за да се осигури за другиго поле за растеж. По тогавашната процедура  първо се вземаше решение  в бюрото на общинския комитет на партията. И питах членовете му един по един: в какво ме упреквате, къде са грешките ми, защо ме сваляте? Не ме сваляли, просто преминавам на друга работа. Вечерта заводски и учрежденски секретари ме поканиха на чаша, възмущаваха се, заканваха се на пленума следващия ден да се изкажат остро, да гласуват против. А на другия ден ме освободиха единодушно, без нито едно изказване.

   Ако някога, в предишната система, мълчанието все пак беше разбираемо - далеч не всеки може да бъде герой, как стана така, че тъкмо при демокрацията върнахме партията толкова назад във времето?  Спомням си как се надсмивахме на жълтите, когато бившият цар им заповяда да станат господари на мълчанието. Но дори при тях  се намериха хора, които се осмелиха да говорят, каквото мислят, колкото и скъпо да им струваше това. А ние постепенно се превърнахме не в господари, а в роби на мълчанието.

   Надали трябва да страдаме по денонощните пленуми от първите години след промяната, когато демокрацията в партията не подлежеше на съмнение, но и едва ли е по-добре дневен ред от пет точки  да го претупваме за 40 минути. И да чуваме възгласи от залата: „Не съм дошла тук да слушам такива изказвания!", както се случи при една реч на Близнашки. Но това, че няма кой  да слуша, е само едната част от бедата. Другата, и то по-важната, е че вече няма и кой да говори. На едно заседание по-откровено ще се изкаже Янаки, на друго  -  Дончева, на  трето - Паскалев, но ние не ги подкрепяхме нито на глас, нито с гласуване и постепенно мълчанието стана норма на поведение. Единственият откат беше при тайните вотове, които понякога се допускаха, например при избор на Изпълнителното бюро. Тогава най-близките до лидера кандидати бяха най-масово задрасквани. Не се наемам да твърдя, че това е правено без аргументи, напротив, но нормалното беше те да  бъдат произнесени в залата, преди да се зачертае едно или друго име.

   След изборния провал се разприказваха мнозина. Стефан Данаилов например предложи бившите червени министри, които сега са депутати, да напуснат парламента. Едва ли някой се съмнява, че подбудите му са морални, но не беше ли  по-добре да е по-категоричен  преди изборите?  Та с огромния си авторитет на един от конгресите той обърна цялата партия към НАТО! Не можеше ли да  удари по масата, когато нещата бяха поправими? Или двамата Руменовци, които едва седмица преди конгреса разкриха отношението си към лидера? Не че в  повечето от онова,което поднесоха на публиката, не са прави, но не трябваше ли да го сторят  по-рано и в друг формат? От кого са се бояли, от лидера? Чак не е за вярване! По-скоро това е рецидив на някогашната дългогодишна партийна традиция да не се противоречи на върха.

   Мълчанието може да е злато за отделната личност. Но за цяла  партия то е гибелно.

   Други текстове от рубриката „Точката над и-то": в раздел „Публикации", подраздел „От мен", секция „Печатни медии" на този сайт.

   10 октомври 2009  г.