Публикации » От мен » Печатни медии
Още дишаща пържена риба
[21 Ноември 2009]
Колонката на Иво Атанасов в "Дума"
ОЩЕ ДИШАЩА ПЪРЖЕНА РИБА
Китайците измислили начин да запазят рибата жива, докато я пържат. Даже и докато я ядат, тя продължава да диша. Ако се сетят как да й запазят дишането и след консумацията, ще постигнат така желания кръговрат на живите вещества в природата. И проблемът със световния глад най-сетне може да бъде решен.
Колко са далеч от тези възвишени цели нашенските истории! Примерно за малкия Иванчо, който при внезапното завръщане на баща си прошепнал на скрилия се под леглото любовник на майка си: „А как дишаше, а!” Или за онзи, който попитал в магазина: „Свежа ли е рибата?” „Що за въпрос – засегнал се продавачът, - та ние я предлагаме жива!” „И жена ми е жива, но не е свежа”, настоял на своето клиентът.
И колко са близко китайските случки с нашите! В интернет бе разпространен видеоклип, в който неколцина представители на най-многолюдната нация се забавляват с реакциите на дишащата риба, докато я похапват. Така и с нас се забавляват вече двадесет години.
За какво му беше демокрацията на скромния овчар от едно китно родопско село? Цял живот нагоре-надолу с гегата, той бе орязал огромния спектър на човешките желания до няколко простички потреби: да му се намира тютюнец, с който да си свива цигарки във вестникарска хартия, а и ракийца да си поизпича всяка година, та да не му е толкова самотно, когато през летните месеци е със стадото в планината. Всичко друго си добиваше от овцата – и мляко, и месо, и вълна, от която жена му през петилетка му изплиташе по някой груб пуловер. Комай единствената му връзка с цивилизацията беше хлябът, за който или слизаше до селото, или го взимаше от близкия до летните кошари пионерски лагер.
Макар да работеше високо в планината, овчарят си знаеше, че е в най-ниското на обществото. Отклоняваше всеки опит за разговор по тема извън монотонното му ежедневие с неподправеното: „Това не е за нас, простаците!” Видях го притеснен само веднъж – когато се въведе лятното часово време. Не знаеше колко ще трае това чудо. Като разбра, че ще е само половин година, рече с облекчение: „Ще издеяна, няма да местя часовника!”
Та какъв му е плюсът на този човек от демокрацията? Единственото, което се прибави в живота му, е страхът. Преди се боеше само от мечката, казваха, че изскачала на тоя-оня, както си вървял по горските пътеки. Сега се опасява от много неща – ту крадци ще му пипнат някоя овца, ту ще му наложат ниска цена за млякото, ту ще му обложат с акциз домашната ракия. Докато е в планината, ще му разбият къщата, а като е в селото, ще му оберат кошарата, че може и да я подпалят. И какво, като има свобода на словото – няма кой да го чуе нито у дома, нито сред овцете. Затова и не гласува.
Тя, тази свобода, е нужна на интелектуалеца. Да говори, каквото мисли, да пише онова, което му идва отвътре, да играе, пее, рисува или танцува, без да се плаши, че някой ще му наложи цензура. И това се случи. Свободата на изразяване е сред най-важните, които имаме сега. Само че тя не е извор на радост, нито на ликуване. Защото публиката пък е свободна да чете, гледа и слуша онова, което на нея й харесва. И като я няма възпитателната роля на държавата, като са премахнати многобройните форми, чрез които се формирааше естетически вкус, резултатите са плачевни.
Аудиторията най-после има свободата да слуша онази музика, чиито образци навремето бяха гледани накриво от властите, но тя пък предпочита чалгата. Писателите са свободни да създават своите бестселъри, но на пазара най-търсени са повествованията за и даже от мутрите. Актьорите играят максимално разкрепостено в театъра, но на зрителя са му по-мили шоу-програмите по телевизиите, да не говорим за всевъзможните риалита. Преди няколко години тиражът дори на Хайтовите книги падна до четири хиляди, а сега за повече от хиляда не може и да се мечтае. Има ли смисъл да пишеш за толкова тесен кръг читатели, сякаш си придворен творец от миналите векове, който развлича кралската свита? Ето как и свободата на изразяване губи голяма част от своето очарование.
Нито овчарят от Родопите, нито интелектуалецът от жълтите павета са на кой знае какъв плюс от промените. Дори ни се струваше, че толкова години и обикновените хора, и създателите на духовността се мятат като риби на сухо в новите условия. Примерът с китайските готвачи обаче ни подсказва, че всъщност почти всички сме изпържени, но все още дишаме, колкото да забавляваме онези, които ни ръфат на живо. И които не са непременно властимащите. Докато някой ден им заседнем като рибена кост в гърлото.
Други текстове от рубриката „Точката над и-то”: в раздел „Публикации”, подраздел „От мен”, секция „Печатни медии” на този сайт
21.11.2009